— Ваше благородие, изглежда има някакво недоразумение — каза адвокатът. — Г-це Франкън, в чия полза свидетелствате? На г-н Роурк или на г-н Стодард?
— На г-н Стодард, разбира се. Излагам причините, поради които г-н Стодард трябва да спечели това дело. Заклела съм се да казвам истината.
— Продължавайте — каза съдията.
— Всички свидетели казаха истината. Но не цялата истина. Аз само попълвам пропуските. Те говореха за заплаха и омраза. Бяха прави. Храмът на Стодард е заплаха в много отношения. Ако продължи да съществува, никой няма да смее да се погледне в огледалото. Жестоко е да причиниш такова нещо на хората. Можете да им поискате каквото и да е. Поискайте от тях да спечелят богатство, слава, любов, да извършат жестокост, убийство или саможертва. Но не искайте от тях да изпитат самоуважение. Ще ви намразят от дъното на душата си. Е, те си знаят най-добре. Със сигурност имат основания. Разбира се, няма да кажат, че ви мразят. Ще кажат, че вие ги мразите. Или нещо такова, предполагам. Това усещане им е познато. Такива са хората. Така че каква е ползата да си мъченик в името на невъзможното? Каква е ползата от сграда, построена за несъществуващ свят?
— Ваше благородие, не виждам какво отношение има това към…
— Доказвам вашата правота. Доказвам защо трябва да послушате Елсуърт Тухи, както и ще направите. Храмът на Стодард трябва да бъде разрушен. Не за да бъдат спасени хората от него, а за да бъде спасен той от хората. Всъщност има ли значение? Господин Стодард печели. Аз съм напълно съгласна с всичко, което става тук, освен с едно и мисля, че не бива да го пропускаме. Нека храмът бъде разрушен, но нека не твърдим, че извършваме добродетелен акт. Нека признаем, че сме къртици и не сме съгласни с планинските върхове. Или може би, че сме леминги — животни, които скачат във водата и се издавят. В този миг осъзнавам, че съм напълно безполезна, също като Хауърд Роурк. Това е моят Храм… първият и последният. — Тя сведе глава към съдията. — Това е всичко, Ваше благородие.
— Свидетелят е ваш — излая адвокатът към Роурк.
— Нямам въпроси — каза Роурк.
Доминик се оттегли от свидетелското място.
Адвокатът се поклони към съдията и каза:
— Ищецът приключи.
Съдията се обърна към Роурк и направи неопределен жест, приканвайки го да говори.
Роурк стана и отиде до съдията с кафявия плик в ръка. Извади от плика десет снимки на Храма на Стодард и ги сложи на масата пред съдията. Каза:
— Защитата няма какво повече да каже.
XIII
Хоптън Стодард спечели делото.
Елсуърт Тухи написа в рубриката си: „Г-н Роурк прибягна до трикове в съда, но не му се размина.“
Роурк бе осъден да плати разходите за преустройството на Храма. Отказа да обжалва. Хоптън Стодард обяви, че Храмът ще бъде превърнат в Дом Хоптън Стодард за деца със забавено развитие.
В деня, след като процесът приключи, Алва Скарет ахна, хвърляйки поглед върху коректурите на „Вашият дом“: рубриката съдържаше голяма част от показанията на Доминик пред съда. Те бяха цитирани и в репортажите за делото, но само най-безобидните откъси. Алва Скарет забърза към кабинета на Доминик.
— Скъпа — каза той, — не можем да отпечатаме това.
Тя го изгледа безизразно и не каза нищо.
— Доминик, сладка моя, бъди разумна. Дори да оставим настрана езика ти и някои от абсолютно неподходящите за отпечатване мисли, знаеш много добре каква позиция възприе нашият вестник за делото. Знаеш каква кампания водихме. Нали прочете редакционната ми статия тази сутрин — „Победа за приличието“. Не може един автор да застане срещу политиката на вестника.
— Ще го отпечаташ.
— Но, скъпа…
— Или ще напусна.
— Чакай, не бъди глупава. Не ставай смешна. Ти си разумна. Не можем без теб. Не можем…
— Ще трябва да избираш, Алва.
Скарет знаеше, че Гейл Уайнънд ще го наругае и ако отпечата статията, и ако Доминик Франкън напусне, защото рубриката й е популярна. Уайнънд не се бе върнал от плаването. Скарет му телеграфира в Бали, за да му обясни ситуацията.
След няколко часа Скарет получи отговор. Беше с личния код на Уайнънд. Гласеше:
УВОЛНИ КУЧКАТА.
Съкрушен, Скарет се вторачи в телеграмата. Беше заповед, която нямаше алтернатива, дори ако Доминик отстъпи. Надяваше се тя да подаде оставка. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да я уволни.