— И?
— Ами, виж ме.
Лицето му остана неподвижно за миг, после той се усмихна и каза:
— Какво става с теб, мила? Освен че не си подбираш чорапите и че можеш да си по-внимателна с грима?
— Не се смей, чичо Елсуърт. Моля те, не се смей. Знам, че според теб трябва да можем да се смеем на всичко, особено на самите себе си. Само че… аз не мога.
— Не се смея, Кейти. Но какво всъщност се случва?
— Нещастна съм. Нещастна съм и то по ужасен, гаден, недостоен начин. По начин, който изглежда… нечист. И нечестен. Дни наред се страхувам да мисля за себе си, да се погледна. А това е лошо. Това е… лицемерие. Винаги съм искала да бъда честна към себе си. Но не съм, не съм, не съм!
— Успокой се, скъпа. Не викай. Съседите ще те чуят.
Тя потърка чело с опакото на дланта си. Поклати глава. Прошепна:
— Съжалявам… Ще се оправя…
— Защо си нещастна, скъпа?
— Не знам. Не мога да разбера. Например уредих курсове за бъдещи родилки в „Клифърд Хауз“ — идеята беше моя, — уредих парите и намерих лектор. Курсовете вървят много добре. Казвам си, че трябва да съм щастлива. Но не съм. Като че ли за мен е без значение. Седя и си казвам: ти уреди бебето на Мари Гонсалес да бъде осиновено в добро семейство — сега бъди щастлива. Но не съм. Не усещам нищо. Когато съм честна към себе си, осъзнавам, че единственото чувство, което изпитвам в продължение на години, е умора. Не физическа умора. Просто умора. Като че ли… като че ли вече не чувствам нищо.
Свали очилата си. Сякаш двойната бариера на нейните и неговите очила й пречеше да стигне до него. Заговори с нисък глас. Думите й излизаха с голямо усилие:
— Но това не е всичко. Има нещо много по-лошо, което много ме тормози. Започвам да мразя хората, чичо Елсуърт. Ставам жестока, зла и дребнава, каквато никога не съм била. Очаквам хората да са ми благодарни. Аз… изисквам благодарност. Откривам, че ми доставя удоволствие, когато бедните раболепничат и ми се подмазват. Откривам, че харесвам само онези, които угодничат. Веднъж… веднъж казах на една жена, че не оценява какво правят хора като нас за измет като нея. След това плаках с часове, толкова се срамувах. Става ми противно, когато хората спорят с мен. Чувствам, че те нямат право на собствено мнение, че аз знам по-добре, че съм върховен авторитет за тях. Имаше едно момиче, за което се притеснявахме, защото ходеше с много красиво момче, но с лоша слава. Седмици наред я тормозех, казвах й, че той ще й навлече неприятности и че тя трябва да го зареже. Е, те се ожениха и сега са най-щастливата двойка. Мислиш, че се радвам ли? Не, бясна съм и едва успявам да се държа любезно с момичето, като се срещнем. Друго момиче отчаяно се нуждаеше от работа — положението в семейството й наистина беше непоносимо. Обещах, че ще й намеря работа. Но тя сама успя да си намери хубава работа. На мен никак не ми беше драго. Стана ми много обидно, че някой се е измъкнал от калта без моята помощ. Вчера говорих с едно момче, което иска да учи в колеж, но аз се опитах да го разубедя и му казах, че е по-добре да си потърси добра работа. Пак се ядосах и изведнъж си дадох сметка, че самата аз толкова много исках да уча в колеж — но ти не ми позволи, нали помниш — и затова не ми се иска това дете да учи… Чичо Елсуърт, нима не разбираш? Аз ставам егоцентрична. Ставам егоистка, и то много по-страшна, отколкото ако бях дребна търговка, която краде грошове от заплатите на тези хорица!
Той попита спокойно:
— Това ли е всичко?
Тя затвори очи и продължи, гледайки ръцете си:
— Да… но не съм единствената, която се чувства така. Много от жените, с които работя, се чувстват по същия начин… Не знам защо става така… Не знам защо и с мен стана така… Бях щастлива, когато помагам на някого. Помня веднъж — този ден обядвах с Питър, — на връщане видях стар латернаджия и му дадох пет долара. Това бяха всичките ми пари, бях ги спестила, за да си купя парфюм, много исках да си купя парфюм, но всеки път, когато се сещах за латернаджията, бях щастлива… По онова време често се виждахме с Питър… На път към къщи след срещите с него ми се искаше да целуна всяко дрипаво дете в квартала… Струва ми се, че сега мразя бедните… Мисля, че и останалите жени ги мразят… Но бедните не ни мразят, както би трябвало да бъде. Те само ни презират… Смешно е, нали: би трябвало господарите да презират робите, а робите да мразят господарите. Не знам кой какъв е. Може би това не важи за този случай. А може би важи. Не знам…