Тя вдигна глава и направи последен опит да се разбунтува.
— Нали разбираш какво се опитвам да си изясня? Защо нещата, които се стремя да правя, смятайки, че върша добрини, ме правят нещастна? Сигурно защото съм покварена по природа и не съм способна да живея добродетелно. Това ми се струва единственото обяснение. Но… но понякога си мисля, че не е възможно човек да е напълно искрен в добрата си воля и да не е способен да върши добрини. Не е възможно да съм толкова негодна. Отказала съм се от всичко, нямам никакви желания, нямам нищо, което да е само мое — и съм нещастна. Така се чувстват и други жени като мен. Не познавам нито един безкористен човек в света, който да е щастлив — освен теб.
Сведе глава и остана така, сякаш безразлична дори към отговора, който очакваше от него.
— Кейти — каза той меко и с укор — Кейти, скъпа.
Тя мълчеше.
— Наистина ли искаш да чуеш отговора? — Тя кимна. — Защото всъщност ти сама си отговори. — Тя вдигна безизразно очи. — За какво ми говореше? От какво се оплакваше? От това, че ти си нещастна. Говореше ми само за Кейти Холси и за нищо друго. Ти произнесе най-себичната реч, която съм чувал през живота си.
Тя примигна съсредоточено, като ученичка, разстроена от труден урок.
— Не си ли даваш сметка каква егоистка си? Избираш си благородна професия не заради доброто, което можеш да направиш, а заради личното щастие, което очакваш от нея.
— Но аз наистина искам да помагам на хората.
— Защото си мислела, че така ще станеш добродетелна.
— Вярно е. Мислех си, че правя добро. Порочно ли е човек да се стреми да върши добрини?
— Да, ако това е главната ти цел. Не си ли даваш сметка колко е егоцентрично? Всички да вървят по дяволите, стига аз да съм добродетелна.
— Но ако не изпитваш… самоуважение, как можеш да имаш стойност?
— А защо трябва да имаш стойност?
Тя разтвори ръце, объркана.
— Ако първата ти грижа е какво си, какво мислиш или чувстваш или какво имаш или нямаш, ти си най-обикновена егоистка.
— Но аз не мога да се отделя от собственото си тяло.
— Не. Но можеш да се отделиш от дребната си душица.
— Имаш предвид, че трябва да искам да съм нещастна ли?
— Не. Трябва да престанеш да искаш каквото и да било. Трябва да забравиш колко важна е госпожица Катрин Холси. Защото тя не е важна. Хората са важни само заради връзката им с другите хора, заради полезността си, заради онова, което правят за другите. Докато не го разбереш, не можеш да очакваш нищо, освен нещастие под различни форми. Защо превръщаш в космическа трагедия факта, че си осъзнала колко си жестока към хората? Какво от това? Става дума само за грешки на растежа. Човек не може да премине от състояние на животинска бруталност към духовност, без да преживее преходни състояния. Някои от тях могат да ти се сторят порочни. Преди да стане красива, жената е непохватна девойка в пубертета. Всеки растеж изисква унищожение. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Трябва да си готова да страдаш, да бъдеш жестока, нечестна и нечиста — трябва да си готова на всичко, скъпа, на всичко, което убива най-упорития корен, егото. И едва когато той е мъртъв, когато вече ти е все едно, когато си изгубила самоличността си и си забравила името на душата си — едва тогава ще познаеш щастието, за което ти говоря, и вратите на духовната възвишеност ще се отворят пред теб.
— Но, чичо Елсуърт — прошепна тя, — когато вратите се отворят, кой ще влезе през тях?
Той се засмя рязко и високо. Със смеха си сякаш оцени думите й.
— Скъпа, не съм допускал, че можеш да ме изненадаш.
След това лицето му отново стана сериозно.
— Това беше остроумна забележка, Кейти, но се надявам, че е само остроумна забележка, нали?
— Да — каза тя неуверено, — предполагам. Все пак…
— Не можем да бъдем много конкретни, когато говорим за абстракции. Разбира се, ти си тази, която ще влезе. Няма да си загубила самоличността си — ще си придобила по-обхватна самоличност, която ще бъде свързана с другите хора и с цялата вселена.
— Как? По какъв начин ще стане това? Част от какво ще бъде?
— Нали виждаш колко е трудно да обсъждаме тези неща, защото езикът ни е език на индивидуализма, с всичките му условности и суеверия. „Самоличност“ — това е илюзия, разбира се. Не можеш обаче да построиш нова къща от стари трошливи тухли. Няма да ме разбереш напълно, разсъждавайки със съвременните представи. Ние сме отровени от суеверието на егото. Не можем да знаем какво би било добро и зло в едно безкористно общество, нито какво ще чувстваме, нито по какъв начин. Трябва първо да разрушим егото. Затова умът е толкова ненадежден. Не трябва да мислим. Трябва да вярваме. Вярвай, Кейти, дори ако умът ти възразява. Не мисли. Вярвай. Вярвай на сърцето си, не на ума си. Не мисли. Чувствай. Вярвай.