Тя седеше неподвижна и спокойна, но имаше вид на прегазена от танк. Прошепна покорно:
— Да, чичо Елсуърт… Аз… не съм мислила за това по такъв начин. Искам да кажа, винаги съм мислила, че трябва да мисля… Но ти си прав, тоест, ако прав е думата, която имам предвид, ако има такава дума… Да, ще вярвам… Ще се опитам да разбера… Не, не да разбера. Да почувствам. Да вярвам, искам да кажа… Само че съм толкова слаба… Винаги се чувствам толкова дребна, след като говоря с теб… Предполагам, че съм била права в известен смисъл — наистина съм негодна… но това няма значение… няма значение…
На следващата вечер на вратата се звънна. Тухи отиде да отвори.
Усмихна се, посрещайки Питър Кийтинг. Очакваше Кийтинг да дойде при него след процеса, знаеше, че Кийтинг ще има нужда да дойде. Очакваше обаче, че ще дойде по-рано.
Кийтинг влезе неуверено. Ръцете му сякаш бяха твърде тежки за китките. Очите му бяха отекли и кожата на лицето му изглеждаше отпусната.
— Здравей, Питър — каза бодро Тухи. — Искаш да поговорим ли? Влизай. Имаш късмет. Цяла вечер съм свободен.
— Не — каза Кийтинг. — Искам да видя Кейти.
Не погледна Тухи и затова не видя изражението зад очилата му.
— Кейти? Но разбира се! — каза весело Тухи. — Не се е случвало да дойдеш тук, за да се видиш с Кейти, затова не ми дойде наум, но… Влизай направо. Мисля, че си е у дома. Нататък… не знаеш ли къде е стаята й?… Втората врата.
Кийтинг се затътри тежко по коридора, почука на вратата на Катрин и влезе, когато тя отговори. Тухи го загледа замислено.
Катрин скочи на крака, като видя госта си. За миг остана права с глупаво, невярващо изражение, след това се втурна към леглото си, сграбчи един ластичен колан, който беше оставила там и бързо го пъхна под възглавницата. Рязко си свали очилата, скри ги с юмрук и ги мушна в джоба си. Почуди се кое ще е по-зле: да остане както е, или да седне на тоалетната масичка и в негово присъствие да оправи лицето си.
Не беше виждала Кийтинг от шест месеца. През последните три години се срещаха от време на време, през дълги промеждутъци, няколко пъти обядваха заедно, няколко пъти вечеряха, два пъти отидоха на кино. Винаги се срещаха на обществени места. След като се запозна с Тухи, Кийтинг не идваше да я вижда в дома й. Когато се срещаха, говореха така, сякаш нищо не се бе променило. Но отдавна не бяха говорили за женитба.
— Здравей, Кейти — каза меко Кийтинг. — Не знаех, че носиш очила.
— Само… само за четене… Аз… Здравей, Питър… Изглеждам ужасно тази вечер… Радвам се да те видя, Питър…
Той седна тежко, с шапка в ръка, без да съблече палтото си. Тя стоеше и се усмихваше безпомощно. След това направи неопределено движение с ръце и попита:
— Само за малко ли си или… или ще си съблечеш палтото?
— Не, не е само за малко. — Стана, хвърли палтото и шапката на леглото, после за първи път се усмихна и попита: — Или ти си заета и искаш да ме отпратиш?
Тя притисна длани към очите си, после бързо отпусна ръце; трябваше да го посрещне така, както винаги го бе посрещала, трябваше да се държи нормално:
— Не, въобще не съм заета.
Той седна и протегна ръка в мълчалива покана. Тя веднага дойде при него, сложи ръка в неговата и той я придърпа да седне на страничната облегалка на креслото.
Светлината от лампата се лееше върху него. Тя се опомни и забеляза лицето му.
— Питър — ахна тя, — какво ти се е случило? Изглеждаш ужасно.
— Много пих напоследък.
— Не… бива така!
— Разбира се. Няма вече.
— Какво става?
— Исках да те видя, Кейти. Исках да те видя.
— Скъпи… какво са ти направили?
— Никой не ми е направил нищо. Вече съм добре. Добре съм. Защото дойдох тук… Кейти, чувала ли си за Хоптън Стодард?
— Стодард ли?… Не знам. Прочетох някъде това име.