— Е, нищо, няма значение. Само си мислех колко е странно. Стодард е стар негодник, който не можеше да понася собствената си поквара и за да я компенсира, реши да построи голям подарък за града. Но когато аз… когато стана непоносимо за мен, почувствах, че единственото, което мога да направя, е онова, което наистина най-много искам да направя — да дойда тук.
— Когато ти е непоносимо… какво, Питър?
— Извърших нещо много гадно, Кейти. Някой ден ще ти разкажа, но не сега… Слушай, ще ми кажеш ли, че ми прощаваш — но без да питаш за какво? Ще си мисля… ще си мисля, че ми е простил някой, който не може да ми прости. Някой, който не може да бъде наранен и затова не може да ми прости — но така става още по-зле за мен.
Тя не изглеждаше объркана. Каза сериозно:
— Прощавам ти, Питър.
Той бавно кимна няколко пъти и каза:
— Благодаря ти.
Тя притисна глава до неговата и прошепна:
— Преживял си страшни неща, нали?
— Да. Но сега съм добре.
Взе я в прегръдката си и я целуна. Престана да мисли за Храма на Стодард, а тя престана да мисли за доброто и злото. Излишно беше да разсъждават, чувстваха се твърде чисти.
— Кейти, защо не сме се оженили още?
— Не знам — каза тя. И добави бързо, защото сърцето й биеше лудо, защото не можеше да мълчи и защото реши да не се възползва от ситуацията: — Предполагам, защото знаем, че няма защо да бързаме.
— Но трябва да бързаме. Стига да не е твърде късно.
— Питър, ти… пак ли ми правиш предложение?
— Не се смайвай, Кейти. Защото ще реша, че през всички тези години си се съмнявала. Точно сега не мога да понеса тази мисъл. Дойдох тази вечер, за да ти кажа точно това. Ще се оженим. Ще се оженим веднага.
— Добре, Питър.
— Няма нужда от обяви, дати, подготовка, гости, няма нужда от нищо. Допуснахме такива неща да ни пречат всеки път. Честно казано, не знам защо оставихме нещата така… Няма да казваме нищо на никого. Просто ще се измъкнем от града и ще се оженим. След това ще обявим, че сме се оженили и после ще обясняваме, ако някой иска обяснения. Имам предвид чичо ти, моята майка и всички останали.
— Добре, Питър.
— Напусни още утре проклетата си работа. Ще си уредя един месец отпуск. Гай адски ще се ядоса, но аз ще съм доволен. Приготви си нещата — няма да ти е нужно кой знае какво, — не се притеснявай за грима — нали каза, че изглеждаш ужасно тази вечер? Всъщност никога не си била по-красива. Ще дойда тук в девет сутринта вдругиден. Бъди готова да тръгнем.
— Добре, Питър.
Той си тръгна, а тя легна на леглото си и се разхлипа на висок глас, без задръжки, без достойнство, без да я грижа за каквото и да било.
Елсуърт Тухи беше оставил отворена вратата на своя кабинет. Видя, че Кийтинг минава покрай вратата, но не го забеляза и си тръгна. После чу звука от хлипането на Катрин. Влезе в стаята й без да чука. Попита:
— Какво става, скъпа? Да не би Питър да те е обидил?
Тя се повдигна от леглото и го погледна, отхвърляйки косата от лицето си. Продължи да хлипа. Изрече първото, което й дойде на ум. Каза нещо, което самата тя не разбра, но което той разбра много добре:
— Не ме е страх от теб, чичо Елсуърт!
XIV
— Кой? — ахна Кийтинг.
— Госпожица Доминик Франкън — повтори камериерката.
— Ти си пияна, дявол да те вземе!
— Господин Кийтинг!…
Скочи на крака, изблъска я от пътя, влетя в хола и видя Доминик Франкън в жилището си.
— Здравей, Питър.
— Доминик!… Доминик, как е възможно? — Изпита гняв, страх и любопитство, почувства се поласкан и доволен. Първата му мисъл беше да благодари на Бога, че майка му не си е у дома.
— Обадих се в кантората. Казаха ми, че си се върнал вкъщи.
— Толкова съм поласкан и приятно изне… По дяволите, Доминик, има ли смисъл? Винаги се опитвам да бъда коректен с теб, а ти винаги схващаш толкова добре, че няма никакъв смисъл. Затова няма да си играя на сдържан домакин. Знаеш, че съм изумен, че идването ти тук е необичайно и че всичко, което ще кажа, сигурно ще е неуместно.
— Да, така е по-добре, Питър.
Той забеляза, че все още държи ключа в ръка и го мушна в джоба си. Приготвяше куфара за сватбеното пътешествие на следващия ден. Огледа помещението и ядно отбеляза колко недодялано изглеждат викторианските мебели до елегантната фигура на Доминик. Тя беше със сив костюм, черно кожено палто с вдигната до бузите яка и шапка с падаща периферия. Изглеждаше различно от появата си на свидетелското място и на приемите. Изведнъж си спомни за онзи миг преди години, когато стоеше на стълбите пред кабинета на Гай Франкън и си пожела никога повече да не вижда Доминик. Беше същата като тогава: непозната, която го ужаси с кристално безизразното си лице.