— Седни, Доминик. Свали си палтото.
— Не, няма да стоя дълго. Тъй като днес изобщо не се преструваме, да ти кажа ли защо съм дошла, или предпочиташ първо да си поговорим любезно?
— Не, нека да не си говорим любезно.
— Добре. Ще се ожениш ли за мен, Питър?
Той се вкамени. После се свлече на стола — знаеше, че тя говори сериозно.
— Ако искаш да се ожениш за мен — продължи тя със същия отмерен, безличен глас, — трябва да стане сега. Колата ми е долу. Отиваме до Кънектикът и се връщаме. Ще са ни нужни около три часа.
— Доминик… — Нямаше сили да си мръдне устните. Успя само да произнесе името й. Изпита желание да е парализиран. Но знаеше, че е неудържимо жизнен и насила вцепенява мускулите и ума си, защото не иска да поеме отговорността да мисли трезво.
— Нека не се преструваме, Питър. Обикновено хората първо обсъждат разумните неща и чувствата си, след това уреждат практическите въпроси. Но с нас няма друг начин. Ако ти го предложа под друга форма, ще те измамя. Трябва да го направя точно така. Никакви въпроси, никакви условия, никакви обяснения. Онова, което премълчаваме, говори само за себе си. Защото не го казваме. Няма за какво друго да разсъждаваш, освен дали искаш или не.
— Доминик — заговори той съсредоточено, сякаш вървеше по гола носеща греда в строяща се сграда, — разбирам само това: разбирам само, че трябва да се опитам да се държа като теб, да не обсъждам нищо, да не говоря, само да отговарям.
— Да.
— Само че… не мога… съвсем като теб.
— Сега е моментът, Питър, в който всичко е ясно. Няма къде да се скриеш. Дори с думи.
— Само ми кажи…
— Не.
— Дай ми време…
— Не. Или слизаме заедно сега, или забравяме.
— Не бива да се сърдиш, ако аз… Никога не си ми давала надежда, че можеш… че ти… не, не, няма да го кажа… но какво очакваш да си помисля? Тук съм съвсем сам и…
— И аз съм единствената, която може да ти даде съвет. Моят съвет е да откажеш. Честна съм с теб, Питър. Но няма да ти помогна, като оттегля предложението си. За предпочитане е да не си имал възможността да се ожениш за мен. Но я имаш. Сега. Трябва да избираш.
Той не можа да запази достойнство. Сведе глава и притисна юмрук към челото си.
— Доминик… защо?
— Знаеш защо. Веднъж ти казах причините, беше отдавна. Ако нямаш смелост да мислиш за тях, не очаквай да ти ги повторя.
Седеше неподвижен, с клюмнала глава. Каза:
— Доминик, ако двама души като теб и мен се оженят, ще бъде новина за първа страница на вестниците.
— Така е.
— Не е ли по-добре да го направим както му е редът, с обява и истинско сватбено тържество?
— Силна съм, Питър, но не чак толкова. След това можеш да се заемеш с приемите и публичността.
— Искаш да ти кажа да или не, така ли?
— Точно така.
Остана дълго загледан в нея. Тя го гледаше в очите, но погледът й беше като от портрет. Почувства се сам в стаята. Тя изчакваше търпеливо и напълно безучастно, без дори да го подкани да побърза.
— Добре, Доминик. Казвам ти да — изрече той най-после.
Тя сведе глава в знак на съгласие.
Той стана.
— Ще си облека палтото. Твоята кола ли ще вземем?
— Да.
— Тя е открита, нали? Да си облека ли коженото палто?
— Не. Но си вземи дебел шал. Има вятър.
— Никакъв багаж ли да не взимам? Веднага ли се връщаме в града?
— Връщаме се веднага.
Остави вратата към коридора отворена. Тя видя как си облича палтото и завива шал около врата си, сякаш се загръща с наметало. Приближи се до вратата на хола и я прикани да тръгва с мълчаливо кимване. Натисна бутона на асансьора и отстъпи, за да й направи път. Движенията му бяха точни и уверени. Действаше без радост или емоции. Изглеждаше по-хладен и мъжествен от когато и да било.
Хвана я под ръка твърдо и покровителствено, докато пресекат улицата, за да стигнат до колата й. Отвори вратата на колата, пусна я да се настани зад волана и мълчаливо седна до нея. Тя се пресегна през него и вдигна неговото стъкло. Каза му: