— Ако не е добре, нагласи го така, че като потеглим, да не ти е много студено.
Той й каза:
— Тръгвай към Гранд Конкърс, на няколко светофара оттук.
Тя остави чантата си на коленете му, пое волана и запали двигателя. Внезапно осъзнаха, че между тях няма враждебност, а спокойно, безнадеждно приятелско чувство, сякаш са жертви на неясно бедствие и трябва да си помагат взаимно.
Тя караше бързо, както бе свикнала, с равномерна висока скорост. Пътуваха мълчаливо. Двигателят бръмчеше монотонно. Изчакваха търпеливо, без да променят положението на телата си, когато спираха на светофар. Бяха се отдали на движение, устремено в точно определена посока, като траектория на куршум, който не може да бъде спрян. По улиците на града падаше първият здрач. Уличната настилка жълтееше. Магазините още бяха отворени. Рекламата на един киносалон светна, червените крушки се разклатиха и изместиха последната дневна светлина във въздуха, от което улицата стана още по-тъмна.
Питър Кийтинг нямаше никакво желание да говори. Сякаш вече не беше Питър Кийтинг. Не изпитваше нужда от топлота или съчувствие. Не искаше нищо. Тя се замисли за това и хвърли към него поглед, който бе почти признателен и нежен. Той посрещна погледа й без да трепне и тя видя в очите му разбиране, но без никаква друга реакция. Сякаш погледът му казваше: „Разбира се“, но нищо друго.
Излязоха от града. Студеният кафяв път летеше насреща им. Той й каза:
— Пътните полицаи се заяждат по тези места. Приготви си журналистическата карта за всеки случай.
— Вече не съм журналистка.
— Моля?
— Вече не работя във вестника.
— Да не би да си напуснала?
— Не, уволниха ме.
— Какво значи това?
— Къде беше през последните дни? Мислех, че всички знаят.
— Съжалявам. Тия дни не съм чел вестници.
Изминаха още няколко километра и тя каза:
— Дай ми цигара. В чантата ми са.
Отвори чантата й и видя табакерата, пудриерата, червилото, гребена, сгънатата снежнобяла носна кърпичка, ухаеща леко на парфюм. Мярна му се мисълта, че все едно разкопчава блузата й, но не възприе съзнателно тази мисъл, нито интимното усещане за притежание, с което отвори чантата. Извади цигара от табакерата, запали я и я премести от своите устни в нейните.
— Благодаря — каза тя. Той запали цигара и на себе си и затвори чантата й.
Стигнаха до Гринич и той заразпитва къде да отидат, показваше й накъде да кара и в коя пресечка да завие:
— Ето тук — каза той, когато стигнаха пред къщата на съдията.
Излезе първи и й помогна да слезе от колата. Натисна звънеца.
Ожениха се в хола, където имаше кресла с избеляла синьо пурпурна дамаска и лампа с ресни от стъклени мъниста. Свидетели станаха съпругата на съдията и техен съсед на име Чък, който прекъсна някаква домашна работа и леко миришеше на белина.
После се върнаха при колата и Кийтинг попита:
— Искаш ли да карам, ако си изморена?
Тя отвърна:
— Не, аз ще карам.
Пътят към града минаваше през кафяви ниви. Всяка неравност на почвата червенееше от западната страна. Лека морава мъгла покриваше нивите в далечината. Небето бе озарено от огнени проблясъци. Разминаха се с няколко коли, които профучаха край тях като кафяви силуети. Други бяха със запалени фарове с тревожна жълта светлина.
Кийтинг се загледа в пътя — тясна черта в средата на предното стъкло. От двете страни на пътя имаше ниви и хълмове, вместени в стъкления правоъгълник пред него. Пътят се разгъваше пред тях, изпълваше стъклото, излизаше извън очертанията му, разтваряше се, за да ги пусне да минат, разделяйки се в две сиви ленти от двете страни на колата. Стори му се, че участват в състезание и зачака да види как предното стъкло печели, как колата се удря в тънката чертичка, преди тя да се разшири.
— Къде ще живеем, като начало? — попита той. — Вкъщи или у вас?
— У вас, разбира се.
— Предпочитам да се преместя при теб.
— Не. Ще се изнеса от моето жилище.
— Моят апартамент едва ли ще ти хареса.
— Защо?
— Не знам. Не ти подхожда.
— Ще ми хареса.
Помълчаха малко, после той попита:
— Как ще обявим женитбата си?
— Както желаеш. Оставям на теб.