Ставаше все по-тъмно и тя включи фаровете. Той наблюдаваше пътните знаци, появяващи се ниско отстрани на пътя. Изскачаха с наближаването на колата и гласяха: „Ляв завой“, „Кръстовище“. Бяха като светлинни точки, проблясващи сякаш нарочно и злобно.
Пътуваха мълчаливо, но в мълчанието им вече нямаше съпричастие, вече не се приближаваха заедно към бедствието, защото бедствието бе настъпило. Смелостта им беше без значение.
Той се почувства смутен и неуверен, както се бе чувствал винаги в присъствието на Доминик Франкън.
Обърна се към нея. Тя гледаше пътя. Профилът й в студения вятър беше спокоен, дистанциран и красив, почти непоносим за него. Погледна ръцете й в ръкавици, хванати твърдо от двете страни на волана. Погледна стройния крак върху педала на газта и очите му проследиха нагоре линията на крака й. Погледът му се задържа върху сивия триъгълник на тясната й пола. Изведнъж си даде сметка, че е в правото си да мисли онова, което мисли.
За първи път осъзна напълно мисълта, че са женени. Осъзна, че винаги е желал тази жена, че я желае, както би пожелал уличница, трайно, безнадеждно и порочно. Това е моята съпруга, помисли той за първи път, без следа от респект към тази дума. Обзе го такова неудържимо желание, че ако беше лято, щеше да й нареди да завие в първия страничен път, за да я обладае.
Плъзна ръка по облегалката и обгърна раменете й, почти без да я докосва. Тя не помръдна, не оказа съпротива, нито се обърна да го погледне. Той отдръпна ръката си и се загледа втренчено напред.
— Госпожа Кийтинг — каза с равен глас. Не беше обръщение към нея, а констатация.
— Госпожа Питър Кийтинг — каза тя.
Спряха пред неговото жилище, той излезе и отвори нейната врата, но тя остана зад волана.
— Лека нощ, Питър. Ще се видим утре.
Добави, преди лицето му да изрази нещо твърде нецензурно:
— Утре ще пратя нещата си у вас и тогава ще обсъдим всичко. Ще започнем от утре, Питър.
— Къде отиваш?
— Имам да уреждам разни неща.
— Но какво да кажа на хората тази вечер?
— Каквото искаш, ако изобщо имаш какво да кажеш.
Включи се в движението и потегли.
Когато влезе в стаята на Роурк същата вечер, той й се усмихна, но не с обичайната си лека усмивка, признаваща какво предстои, а с усмивка, изразяваща очакване и болка.
Не беше я виждал след процеса. След като даде показания, тя излезе от съдебната зала и оттогава не се появи. Той отиде веднъж в дома й, но камериерката му каза, че госпожица Франкън е заета.
Гледаше го усмихната, за първи път напълно съгласна, сякаш присъствието му беше решение за всичко, сякаш то даваше отговор на всички въпроси и тя съществуваше само, за да бъде жена, загледана в него.
Останаха мълчаливи един срещу друг и тя помисли, че най-хубавите думи са онези, които остават неизречени.
Щом тръгна към нея, тя му каза:
— Нека не говорим за процеса. После.
Взе я в прегръдката си. Тя насочи тялото си право срещу неговото, за да почувства изцяло гърдите му върху своите, да почувства цялата дължина на краката му върху дължината на своите, все едно че ляга срещу него, краката й не усещат тежест и се държи изправена от натиска на тялото му.
Останаха в леглото цялата нощ. Не усещаха кога заспиват. В моментите на изтощение общуваха също толкова наситено, колкото в единението при разтърсващите срещи на телата им.
Сутринта се облякоха. Тя наблюдаваше спокойните му движения из стаята. Замисли се за онова, което бе взела от него. Напрежението в китките й я подсети, че собствената й сила е в него, сякаш всеки от тях бе дал енергията си на другия.
Той остана за миг в другия край на стаята, обърнат с гръб към нея. Тя каза с тих и спокоен глас:
— Роурк.
Обърна се към нея, като че ли се досещаше какво ще чуе.
Тя стоеше насред стаята, също като първата вечер, когато дойде при него, все едно че се готви за някакъв обред.
— Обичам те, Роурк.
Казваше го за първи път.
Видя ефекта от следващите си думи на лицето му, още преди да ги изрече.
— Вчера се омъжих. За Питър Кийтинг.
Щеше да е лесно, ако мъжът срещу нея бе стиснал устни, за да сподави вика си, ако бе свил юмруци, за да се защити от самия себе си. Но не беше никак лесно, защото той не направи нищо такова, и все пак тя знаеше, че прави точно това, но без да го изрази с физическо действие.