— Роурк… — прошепна тя, изплашена.
Той каза:
— Добре съм. — И продължи: — Моля те, изчакай за миг… Добре. Давай нататък.
— Роурк, преди да се запозная с теб, аз се страхувах да срещна някой като теб, защото знаех, че ще трябва да преживя това, което преживях на свидетелското място и ще трябва да направя това, което направих в съдебната зала. Беше ми противно, защото за теб е оскърбление някой да те защитава, а за мен е оскърбление, че някой трябва да защитава теб… Роурк, мога да приема всичко, с изключение на онова, което изглежда най-лесно за повечето хора: половинчатостта, почти свършената работа, приблизителността, средата на пътя. Може би те имат своите оправдания. Не знам. Не искам да проверявам дали е така. Знам само, че никога няма да разбера подобно поведение. Когато се замисля какъв си ти, мога да приема само вселена като твоята. Или поне вселена, в която имаш шанс да се бориш, и то да се бориш според твоите условия. Но тя не съществува. Не мога да живея разкъсана между онова, което съществува, и теб. Това би означавало да воювам против неща и хора, които не заслужават да са ти опоненти. Да водя твоята битка, но с техните методи — но това е твърде скверно. То би означавало да правя за теб онова, което правех за Питър Кийтинг: да лъжа, да лаская, да увъртам, да правя компромиси, да насърчавам глупостта — за да ги моля да ти дадат шанс, да ги умолявам да те оставят на мира, да ти позволят да работиш, да ги моля, Роурк, не да им се надсмивам, а да треперя, защото имат власт да те наранят. Дали съм твърде слаба, след като не мога да го направя? Не знам кое би било проява на по-голяма сила: да приема всичко заради теб или да те обичам толкова много, че останалото да е неприемливо. Не знам. Твърде много те обичам.
Той я гледаше и чакаше. Тя разбра, че отдавна му е ясно, но е трябвало да бъде изречено.
— Ти не обръщаш внимание на тези неща, за разлика от мен. Нищо не мога да направя. Обичам те. Контрастът е твърде голям. Роурк, няма да спечелиш, ще те унищожат, но аз няма да съм с теб, за да видя как те унищожават. Първо бих унищожила себе си. Това е единственият израз на протест, възможен за мен. Какво друго мога да ти дам? Хората жертват толкова дребни неща. Аз ти принасям в жертва моя брак с Питър Кийтинг. Няма да допусна да съм щастлива в техния свят. Ще приема страданието. Това ще е отговорът ми към тях и подаръкът ми за теб. Сигурно повече няма да те видя. Ще се опитам да не те виждам. Но ще живея за теб, всяка минута, с всяко позорно нещо, което върша, ще живея за теб по свой начин — единствения, на който съм способна.
Той се опита да заговори, но тя продължи:
— Чакай. Нека да свърша. Можеш да ме попиташ защо тогава не се самоубия. Защото те обичам. Защото съществуваш. А това е толкова много, че не ми позволява да умра. И тъй като трябва да бъда жива, за да знам, че ти съществуваш, ще живея в света какъвто е, така, както този свят ми налага. Не половинчато, а цялостно. Не като го умолявам и бягам от него, а като се изправя открито срещу него, като го удрям до болка и до грозота и избирам първа най-лошото, което може да ми стори. Не като съпруга на някой полусносен мъж, а като съпруга на Питър Кийтинг. И само в мислите ми, само там, където нищо не ще може да ги докосва, свещени зад стената на собственото ми падение ще останат споменът за теб и знанието за теб. От време на време ще си казвам: „Хауърд Роурк“ и ще чувствам, че съм заслужила да си го кажа.
Стоеше пред него с вдигната глава. Устните й не бяха напрегнати, а меко притворени, очертани на лицето й, изразяващи болка, нежност и примирение.
Неговото лице изразяваше страдание, което бе таил и с което бе живял дълго време. Не беше като рана, а като белег от рана.
— Доминик, ако ти кажа да анулираш веднага този брак, да забравиш вселената и моята битка, да не изпитваш нито гняв, нито тревога, нито надежда, просто да живееш за мен, защото се нуждая от теб — да си моя съпруга, да те притежавам…?
— Видя на лицето й същото, което тя видя на неговото, когато му каза за женитбата си. Но той не се изплаши. Гледаше я спокойно. След малко тя му отвърна и думите сякаш не излизаха от устните й, а устните й бяха заставени да събират звуците отвън:
— Ще ти се подчиня.
— Нали разбираш защо няма да го направя. Не ще се опитам да те спра. Обичам те, Доминик.
Тя затвори очи. Той продължи:
— Не искаш да го чуеш сега ли? Но аз искам да го чуеш. Когато сме заедно, не изпитваме нужда да говорим. Казвам ти го… за времето, когато няма да сме заедно. Обичам те, Доминик. Любовта ми към теб е също толкова себична, колкото и фактът, че съществувам. Себична е като дробовете ми, които дишат въздух. Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив. Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб. Това е единственият начин, по който ти искаш да бъдеш обичана. Това е единственият начин, по който аз искам ти да ме обичаш. Ако се омъжиш за мен сега, аз ще стана целият ти живот. Но тогава няма да те искам, а и самата ти ще станеш нетърпима за себе си и няма да ме обичаш дълго. За да каже „аз те обичам“, човек трябва първо да може да каже „аз“. Подчинението, което бих могъл да получа от теб сега, ще ми даде само куха обвивка. Ако го поискам от теб, ще те унищожа. Затова няма да те спра. Ще те пусна да отидеш при съпруга си. Не знам как ще преживея тази вечер, но ще я преживея. Искам те непокътната, какъвто съм и аз, каквато ще останеш след битката, която си решила да водиш. Една битка никога не е безкористна.