— Обедът вече ще е за трима, госпожице Фран… — Сепна се. — Скъпа, как да се обръщам към теб? Госпожа Кийтинг или…
— Доминик, разбира се — отвърна Доминик, без да се усмихне.
— Няма ли да разгласим, да поканим някого…? — попита Кийтинг, но Доминик отсече:
— По-късно, Питър. Новината ще се разпространи сама.
По-късно, когато багажът й пристигна, тя влезе уверено в неговата спалня. Инструктира камериерката как да подреди дрехите й и го помоли да й помогне да внесе вещите си.
Г-жа Кийтинг попита учудено:
— Деца, няма ли да заминете някъде? Оженихте се внезапно и романтично, но… не предвиждате ли меден месец?
— Не — каза Доминик, — не искам да откъсвам Питър от работата му.
Той вметна:
— Ще сме тук временно, Доминик. Ще се преместим в друго, по-голямо жилище. Ти ще го избереш.
— Не, не е необходимо. Ще останем тук — отвърна тя.
— Аз ще се изнеса — предложи щедро госпожа Кийтинг, без да се замисли, смразена от страх от Доминик. — Ще си наема малък апартамент.
— Не — каза Доминик. — Бих предпочела да не се изнасяш. Не искам нищо да се променя. Искам да се вместя в живота на Питър такъв, какъвто е.
— Колко си мила! — усмихна се г-жа Кийтинг, но Кийтинг се вцепени от мисълта, че няма нищо мило от нейна страна.
Г-жа Кийтинг осъзна, че когато емоциите отшумят, ще намрази снаха си. Би се примирила, ако се държи надменно, но не можеше да й прости сдържаната любезност.
Телефонът звънна. Главният проектант в кантората на Кийтинг поднесе поздравления и каза:
— Току-що научихме, Питър. Гай е смаян. Мисля, че трябва да му се обадиш или да дойдеш тук — трябва да направиш нещо.
Кийтинг забърза към кантората, доволен, че се измъква за малко от къщи. Влезе грейнал, с вид на лъчезарен влюбен. Усмихваше се и стискаше ръце в чертожната зала, на фона на шумни поздравления, весела завист и пиперливи забележки. После тръгна към кабинета на Франкън.
За миг го обзе чувство на странна вина, когато видя усмивката на Франкън, почти като благословия. Потупа го приятелски по раменете и каза:
— Много съм щастлив, Гай…
— Сигурен бях, че така ще стане — каза тихо Франкън, — и вече съм доволен. Добре е, че всичко вече ще е твое, Питър, всичко, тази стая, фирмата, скоро.
— За какво говориш?
— Хайде, нали ти е ясно. Изморен съм, Питър. Идва време, когато човек се изморява окончателно и тогава… Не, няма как да знаеш, твърде млад си. По дяволите, Питър, каква е ползата от мен тук? Вече нямам желание да се преструвам, че съм полезен… Понякога ми се иска да бъда честен. Усещането е приятно… Може да поработя още една-две години и после ще се пенсионирам. Тогава всичко ще стане твое. Може би ще ми е забавно да се повъртя тук още малко… харесва ми, толкова е оживено, всичко върви толкова добре, хората ни уважават… добра фирма беше „Франкън&Хайер“, нали?… Какво говоря, дявол да го вземе? „Франкън и Кийтинг“. Един ден ще бъде само Кийтинг… Питър — попита меко той, — защо не се радваш?
— Разбира се, че се радвам, много съм ти благодарен и така нататък, но защо по дяволите мислиш за пенсиониране отсега?
— Не говорим за това. Питам те защо не се радваш, когато ти казвам, че всичко ще е твое? Бих искал да се зарадваш, Питър.
— За Бога, Гай, не бъди мрачен, ти си…
— Питър, за мен е много важно да се радваш на това, което ти оставям. Да се гордееш с него. Гордееш се, нали, Питър?
— Та кой не би се гордял? — Погледът му избягваше Франкън. Умолителните нотки в гласа на Франкън му бяха непоносими.
— Да, кой не би се гордял? Разбира се… Нали това важи и за теб, Питър?
— Какво искаш? — сопна му се ядосано Кийтинг.
— Искам да се гордееш с мен, Питър — каза Франкън смирено и отчаяно. — Искам да знам, че съм постигнал нещо. Искам да съм сигурен, че е имало смисъл. В крайна сметка искам да съм сигурен, че не е било… напразно.
— Нима не си сигурен? Не си ли сигурен? — погледът на Кийтинг стана убийствен, сякаш Франкън изведнъж се превърна в заплаха за него.
— Какво има, Питър? — попита Франкън меко, почти равнодушно.
— Проклет да си, нямаш право да не си сигурен! На твоята възраст, с твоето име и престиж, с твоя…
— Искам да съм сигурен, Питър. Работих много упорито.
— Но ти не си сигурен! — Разгневен и изплашен, Кийтинг се опита да го оскърби и изрече онова, което наскърбява най-много, но забрави, че е обидно за самия него, а не за Франкън, че Франкън няма как да знае, че никога не е знаел и дори не би могъл да се досети: — Познавам един, който ще е сигурен в края на своя живот, ще бъде толкова сигурен, че ми се иска да му прережа проклетото гърло!