В топлите вечери децата от близките бедняшки квартали се промъкваха в парка около Дома на Стодард и се взираха с копнеж в стаите за игра, спортната зала и кухнята зад големите прозорци. Лицата и дрехите им бяха мръсни, имаха дребни и пъргави телца, нагли усмивки и живи и надменни умни очи. Дамите, които се грижеха за Дома, ги пъдеха с гневни възклицания, че са гангстерчета.
Веднъж в месеца делегация от представители на спонсорите посещаваше Дома. Те бяха известни хора, чиито имена фигурираха в различни специални регистри, нищо, че нямаха никакви лични заслуги. Бяха група визонови палта и диамантени брошки, понякога се мяркаше пура за долар или луксозно бомбе от английски магазин. Елсуърт Тухи неизменно ги развеждаше из Дома. При тези визити кожените палта сякаш ставаха по-топли, а притежателите им затвърдяваха правата си над дома, тъй като съчетаваха превъзходство и алтруизъм и ги демонстрираха много по-убедително, отколкото при посещение в морга например. След обиколката из дома Елсуърт Тухи получаваше поздравления за чудесната работа, която върши. Без никакви проблеми получаваше и чекове за другите си хуманитарни дейности — публикации, лекции, радиопрограми, социални изследвания.
На Катрин Холси бе поверена трудовата терапия на децата. Тя се пренесе да живее в Дома и се хвана на работа с ожесточено усърдие. Говореше неспирно за работата си на всеки, готов да я изслуша. Гласът й беше сух и тираничен. Щом заговореше, движението на устните й скриваше двете бръчки, прорязани от ноздрите към брадичката. Хората предпочитаха да не си сваля очилата, защото очите й не бяха приятна гледка. Войнствено разясняваше, че работата й не е благотворителност, а „възстановяване на човешката същност“.
Най-важната част от деня й бе часът, в който занимаваше децата с изкуство. Наричаха го „час за творчество“. Имаше специална стая за тази цел, с изглед към града в далечината. Даваха на децата различни материали и ги насърчаваха да творят свободно под ръководството на Катрин. Тя ги надзираваше като ангел, бдящ над раждане на дете.
Нямаше по-щастлива от нея в деня, когато Джаки — най-безнадеждният случай сред децата — даде воля на въображението си. Джаки взе няколко шепи цветни парченца филц и бурканче лепило и ги занесе в ъгъла на стаята. Там имаше наклонена издатина от стената, измазана с гипс и боядисана в зелено. В оригиналния интериор на Роурк тя открояваше оттеглянето на светлината при залез-слънце. Катрин се приближи до Джаки, който бе оформил с филц върху издатината ясно очертание на кафяво куче със сини петна и пет крака. Лицето на Джаки грееше.
— Виждате ли какво става? — каза Катрин на колежките си. — Колко е прекрасно и вълнуващо! Нямаме представа на какво са способни децата, ако ги насърчаваме по подходящ начин. Помислете само какво става в техните душици, когато някой потиска творческите им пориви! Толкова е важно да им дадем шанс за изява. Видяхте ли лицето на Джаки?
Статуята на Доминик бе продадена. Никой не разбра кой я купи. Купувачът бе Елсуърт Тухи.
Кантората на Роурк отново се сви в една стая. След завършването на „Корд Билдинг“ той остана без работа. Депресията срина строителния бизнес. Почти никой нямаше работа. Заговори се, че е настъпил краят на небостъргача. Архитекти затваряха канторите си.
От време на време капваха дребни поръчки, около които закръжаваха група архитекти, като просяци на опашка за безплатна храна. Сред тях бяха хора като Ралстън Холкъм, които никога не бяха просили, а искаха препоръки, за да приемат клиенти. Роурк също правеше опити да намери работа. Отказваха му с намека, че дори е излишно да са учтиви с него.
— Роурк ли? — казваха подозрително бизнесмените. — Героят от таблоидите, нали? Парите са твърде малко днес, за да ги пилеем после за съдебни дела.