Получи няколко поръчки за преустройство на жилищни кооперации. Работата се свеждаше до издигане на вътрешни стени и прекрояване на водопроводите.
— Не приемай, Хауърд — казваше гневно Остин Хелър. — Как е възможно да ти предлагат такива неща! След „Корд Билдинг“. След „Енрайт Хауз“.
— Приемам всичко — отвръщаше Роурк.
Обезщетението на Стодард бе по-голямо от хонорара му за „Корд Билдинг“, но Роурк имаше спестени пари, с които да преживява известно време. Плащаше наема на Малъри. Плащаше и сметките, когато се хранеха заедно.
Веднъж Малъри се опита да възрази.
— Млъкни, Стив — каза Роурк. — Не го правя заради теб. В днешно време мога да си позволя малко лукс. Купувам най-ценното нещо, което може да се купи с пари: твоето време. Конкурирам се с цялата страна, а това е истински лукс, нали? Искат да правиш плочки с бебета, но аз не искам. Доставя ми удоволствие да не го допускам.
— Какво искаш да работя, Хауърд?
— Искам да работиш и да не питаш никого какво да работиш.
Малъри разказа на Остин Хелър за този разговор. Хелър отиде при Роурк и го попита:
— След като ти помагаш на него, защо не искаш аз да ти помагам на теб?
— Бих приел, ако можеше да ми помогне — отвърна Роурк. — Но ти не можеш да ми помогнеш. Той се нуждае единствено от време. Може да работи и без клиенти. Но аз не мога.
— Забавно е, Хауърд, когато играеш ролята на алтруист.
— Не ме обиждай. Това не е алтруизъм. Но ще ти кажа следното: повечето хора казват, че са загрижени за страданието на другите, за разлика от мен. И все пак има нещо, което не разбирам. Повечето от тези хора биха се притекли на помощ, ако видят на улицата потънал в кръв човек, премазан от кола, чийто шофьор е избягал. Но повечето от тях дори не биха погледнали Стивън Малъри. Мигар не знаят, че ако страданието може да се измери, Стивън Малъри страда по-силно, когато не може да работи така, както иска, отколкото всички жертви на бойното поле, прегазени от танк? Ако трябва да се премахне болката от този свят, не трябва ли да се започне от Малъри?… Във всеки случай аз не го правя заради това.
Роурк не бе виждал преустроения Храм на Стодард. Една ноемврийска вечер отиде да го разгледа. Не знаеше дали е капитулирал пред болката или е победил страха си.
Беше късно. В градината нямаше никой. Домът на Стодард беше тъмен. Един-единствен прозорец светеше самотен на горния етаж. Роурк остана дълго загледан в сградата.
Вратата с гръцкия портал се отвори и от нея излезе дребен мъж. Забърза по стълбите, после спря.
— Здравейте, господин Роурк — каза тихо Елсуърт Тухи.
Роурк го погледна равнодушно и отвърна:
— Здравейте.
— Моля ви, не си отивайте. — В гласа му нямаше подигравка. Беше искрен.
— Нямам такова намерение.
— Знаех, че ще дойдете някой ден. Искаше ми се да съм тук, когато дойдете. Измислям оправдания за пред самия себе си да се въртя наоколо. — В думите му нямаше и следа от злорадство.
— Така ли?
— Можем да поговорим. Разбирам работата ви. Друг въпрос е как се отнасям към нея.
— Свободен сте да се отнасяте както желаете.
— Разбирам работата ви по-добре от всеки друг, може би с изключение на Доминик Франкън. Вероятно дори по-добре от нея. Това не е малко, нали, господин Роурк? Около вас едва ли са много хората, които могат да кажат такова нещо. Свързани сме много повече, отколкото ако бях ваш верен, но сляп поддръжник.
— Знам, че сте наясно.
— Тогава вероятно не бихте имали нищо против да поговорим.
— За какво?
Тухи сякаш въздъхна в мрака. След малко посочи сградата и попита:
— Вие наясно ли сте?
Роурк не отговори.
Тухи продължи тихо:
— Как ви се струва? Пълна безсмислица ли? Или ви прилича на плаващи по течението дървета? На безумен хаос? Така ли е, господин Роурк? Не виждате ли нищо смислено? Вие знаете езика на структурата и значението на формите. Не съзирате ли някакъв смисъл?
— Не виждам никакъв смисъл да говорим.
— Господин Роурк, двамата сме съвсем сами. Защо не ми кажете какво мислите за мен? С думи по ваш избор. Никой няма да ни чуе.
— Но аз не мисля за вас.
Лицето на Тухи изразяваше внимание, сякаш се вслушваше в гласа на съдбата. Продължи да мълчи. Роурк попита:
— Какво искате да ми кажете?
Тухи го погледна, после погледна голите дървета наоколо, далечната река, необятния небесен свод отвъд реката.