— Нищо — каза Тухи.
Отдалечи се и стъпките му заскърцаха по чакъла в тишината, резки и равномерни, като тракане на моторно бутало.
Роурк остана сам на пустата пътека, загледан в сградата.
Част трета
Гейл Уайнънд
I
Гейл Уайнънд насочи пистолета към слепоочието си.
Усети натиска на металния пръстен върху кожата си. Не усети нищо друго. Можеше да е оловна тръба или бижу, някакво си малко кръгче.
— Ще умра — каза на глас и се прозя.
Не почувства нито облекчение, нито отчаяние, нито дори страх. Мигът на смъртта няма да му дари достойнство. Ще бъде анонимен. Преди минути бе държал в ръка четка за зъби, сега държеше пистолета със същото равнодушие.
Човек не умира така, каза си той. Трябва да почувства или голяма радост, или здравословен страх. Трябва да приветства края си. Нека само да усетя спазъма на ужаса и ще дръпна спусъка. Не усети нищо.
Сви рамене и свали пистолета, потупвайки с него лявата си длан. Винаги се говори за черна или за червена смърт; но твоята смърт, Гейл Уайнънд, ще бъде сива. Защо никой не казва, че именно това е върховният ужас? Не виковете, молбите, гърчовете. Не равнодушието на празнотата, пречистена от пожара на голямо нещастие. Именно това — дребен, мърляв, сгърчен страх, неспособен дори да сплаши. Не можеш да го направиш така, каза си той със студена усмивка; би било проява на твърде лош вкус.
Отиде до стената на спалнята си. Луксозният му апартамент беше построен на покрива, над петдесет и седмия етаж на големия жилищен хотел в центъра на Манхатън, притежаван от него; виждаше целия град отдолу. Спалнята представляваше стъклена клетка на покрива на апартамента, със стени и таван от огромни стъклени плоскости. Сиво-сините кадифени завеси можеха да покрият стените и да затворят стаята, когато му се иска. Нищо не покриваше тавана. Лягаше в леглото и гледаше над главата си звездите, проблясването на светкавиците или яростното разбиване на дъжда в ярки петна върху прозрачната стена отгоре. Обичаше да загаси лампите и да разтвори всички завеси, когато е в леглото с жена.
— Прелюбодействаме пред очите на шест милиона души — казваше й той.
Но тази вечер беше сам. Завесите бяха разтворени. Стоеше и гледаше града. Беше късно и светлинната буря ниско долу затихваше. Мина му през ум, че би гледал града още много години, но не би имал нищо против никога повече да не го види.
Облегна се на стената и усети студеното стъкло през тънката тъмна коприна на пижамата си. На джоба бе избродиран бял монограм: ГУ, възпроизведен от подписа му. Ръката му изписваше инициалите с едно-единствено императорско движение.
Хората казваха, че най-измамното нещо у Гейл Уайнънд — едно от многото измамни неща у него — е външността му. Имаше вид на упадъчен, свръхсъвършен и изтънчен потомък на вековен аристократичен род, но всички знаеха, че се е родил в калта. Беше висок, твърде слаб, за да е физически красив. Сякаш нямаше никаква плът. Не се налагаше да е изправен, за да излъчва твърдост. Беше като къс много скъпа стомана, приведен и отпуснат, но въздействаше на околните не с позата си, а със свирепата пружина, която всеки миг може да го изпъне. Това му бе достатъчно. Рядко ходеше съвсем изправен, обикновено походката му бе ленива. Беше поразително елегантен във всякакво облекло.
Лицето му не принадлежеше на модерната цивилизация, а на древния Рим. То бе лице на вечен патриций. Прошарената му коса бе пригладена зад високото чело. Кожата му бе изпъната по острите лицеви кости. Имаше дълги тънки устни и бледосини очи под сключени вежди. На снимки очите му изглеждаха като язвителни светли овали. Веднъж един художник го помоли да му позира за портрет на Мефистофел. Уайнънд се изсмя и отказа. Художникът се натъжи, защото засмяното лице стана съвършено подходящо за неговата цел.
Отпусна гръб към стъклената стена на спалнята си и пистолетът натежа в ръката му. Замисли се: днес, какво имаше днес? Случи ли се нещо, което да ми помогне сега и да придаде смисъл на този миг?
Днешният ден бе подобен на толкова много изминали дни, че трудно се различаваше от тях. Уайнънд беше на петдесет и една години. Денят бе в средата на октомври 1932 година, сигурен беше в това. За останалото трябваше да напрегне паметта си.
Сутринта се събуди в шест часа и веднага се облече. Не бе спал повече от четири часа на нощ през целия си съзнателен живот. Слезе в трапезарията, където бе сервирана закуска. Жилището му бе кацнало на ръба на огромен покрив, оформен като градина. Стаите бяха истински произведения на изкуството. Семпли и красиви, те биха предизвикали възгласи на възхищение, ако този дом принадлежеше на някой друг. Но хората се смайваха и загубваха ума и дума при мисълта, че това е домът на човека, издаващ „Ню Йорк Банър“ — най-долнопробният вестник в страната.