Закуси и отиде в кабинета си. На бюрото му бяха натрупани всички по-важни вестници, книги и списания, пристигнали сутринта от всички кътчета на страната. Остана три часа на бюрото си. Четеше и нанасяше с голям син молив кратки бележки по печатните страници. Бележките приличаха на записки, стенографирани от шпионин. Не можеше да ги разчете никой, освен мълчаливата секретарка на средна възраст, която влизаше в кабинета след излизането на Уайнънд. Не бе чувал гласа й от пет години, тъй като не се налагаше да общуват. Вечер влизаше в кабинета, където нямаше и следа от купчините книги и вестници, нито от секретарката. На бюрото бяха подредени няколко страници с бележките му от сутринта, преписани старателно на пишеща машина.
В десет часа влизаше в „Банър Билдинг“, невзрачна мърлява сграда в евтин квартал в долен Манхатън. Минаваше по тесните коридори на сградата и служителите, с които се разминаваше, му пожелаваха добро утро. Поздравяваха го учтиво и той им отвръщаше, но преминаването му действаше като смъртоносен лъч, убиващ живите организми.
Сред множеството железни правила, наложени на работещите в предприятията на Уайнънд, най-тежко бе изискването, когато г-н Уайнънд влезе в стаята, хората да не прекъсват работа и да не забелязват появата му. Никой не знаеше кой отдел и кога ще реши да посети. Можеше да се появи по всяко време и навсякъде. Присъствието му беше ненатрапчиво като токов удар. Служителите се опитваха да спазват правилото, но предпочитаха да работят допълнително три часа, отколкото да прекарат десет минути пред мълчаливия му поглед.
Тази сутрин прегледа в кабинета си коректурите на неделните редакционни статии на „Банър“. Надраска със синьо абзаците, които трябваше да отпаднат. Не се подписваше — всички знаеха, че само Гейл Уайнънд драска така със син молив. Сините задрасквания сякаш премахваха авторите на статиите от лицето на земята.
Свърши с коректурите и поиска да го свържат с редактора на „Уайнънд Хералд“ в Спрингвил, щата Канзас. Когато се обаждаше във филиалите, на жертвата никога не казваха, че на телефона е Уайнънд. Изискваше всички видни граждани в неговата империя да разпознават гласа му.
— Добро утро, Къмингс — каза той, когато редакторът вдигна телефона.
— Господи! — възкликна редакторът. — Вие не сте ли…
— Точно така — каза Уайнънд. — Слушай, Къмингс. Още един боклук като вчерашните врели-некипели за „Последната лятна роза“ и ще се върнеш в училищния вестник.
— Разбирам, господин Уайнънд.
Уайнънд затвори. Поиска да го свържат с известен сенатор във Вашингтон.
— Добро утро, сенаторе — каза той, когато господинът стигна до телефона две минути по-късно. — Толкова мило от ваша страна, че вдигнахте телефона. Оценявам го. Няма да ви отнемам време. Искам да ви изкажа най-дълбоката си благодарност. Обаждам се да ви благодаря за приноса ви в прокарването на закона Хейс-Лангстън.
— Но… господин Уайнънд! — гласът на сенатора сякаш се загърчи. — Много мило от ваша страна, но… законът не е приет.
— Да, наистина. Грешката е моя. Ще бъде приет утре.
За единадесет и половина бе насрочено събрание на директорския съвет на „Уайнънд Ентърпрайзис Инк“. Корпорацията се състоеше от двадесет и два вестника, седем списания, три осведомителни агенции и две студиа за кинопрегледи. Уайнънд притежаваше седемдесет и пет процента от акциите. Директорите не бяха наясно какви точно са функциите и правомощията им. Уайнънд бе наредил заседанията на съвета да започват винаги навреме, независимо дали той присъства или не. Влезе в заседателната зала в дванадесет и двадесет и пет. Изискан възрастен мъж произнасяше реч. На директорите бе наредено да не прекъсват изказванията и да не забелязват присъствието на Уайнънд. Тръгна към празния председателски стол на дългата махагонова маса и седна. Никой не го погледна, сякаш току-що на стола бе седнал призрак, чието съществуване не се осмеляваха да признаят. Слуша мълчаливо в продължение на петнайсет минути. Стана насред едно изречение и излезе от стаята по същия начин, както бе влязъл.