На голямата маса в кабинета си разтвори карти на „Стоунридж“ — новото му начинание в недвижимите имоти и разговаря половин час с двама от агентите си. Купил бе голям терен в Лонг Айлънд, за да го застрои. Замисляше „Стоунридж Дивелъпмънт“ като квартал от фамилни къщи, в който всеки тротоар, улица и къща ще са построени от Гейл Уайнънд. Малцината в течение на неговия бизнес с недвижими имоти му казаха, че е луд. Тази година на никого не му минаваше през ум да строи. Но Гейл Уайнънд бе натрупал състояние с решения, които хората смятаха за безумни.
Още не бе избрал архитект, който да проектира „Стоунридж“. Изгладнялата гилдия дочу за проекта. Седмици наред Уайнънд отказваше да чете писмата или да отговаря на телефонните обаждания на най-добрите архитекти в страната и приятелите им. Отказа и когато в края на едно съвещание секретарката го уведоми, че г-н Ралстън Холкъм спешно моли да му отдели две минути по телефона.
Агентите си тръгнаха и Уайнънд натисна един бутон на бюрото си, за да извика Алва Скарет. Влезе Скарет, доволно усмихнат. Реагираше на този звън като поласкано момче за поръчки.
— Алва, какво по дяволите е „Храбрият жлъчен камък“?
Скарет се засмя.
— Заглавие на роман. От Лоис Кук.
— Какъв роман?
— Пълна безсмислица. Води се поема в проза. Разказва се за жлъчен камък, който се мисли за независимо същество, нещо като заклет индивидуалист в жлъчния мехур. Но човекът поема голяма доза рициново масло, следва картинно описание на последствията, не знам дали е медицински издържано, но така или иначе настъпва краят на Храбрия жлъчен камък. Целта е да се докаже, че не съществува свободна воля.
— Колко екземпляра са продадени?
— Не знам. Сигурно не много. Само интелектуалците я четат. Чувам обаче, че напоследък набира скорост и…
— Именно. Какво става тук, Алва?
— Какво? Имаш предвид, забелязал си, че сме я споменали няколко пъти…
— Имам предвид, че я забелязвам къде ли не в „Банър“ през последните няколко седмици. Много умело, бих казал, след като ми бе нужно толкова дълго време да разбера, че не е случайно.
— Какво искаш да кажеш?
— Какво според теб искам да кажа? Защо се появява точно това заглавие, и то в най-неподходящи места? Веднъж в криминална дописка за екзекуция на някакъв убиец, който „умрял смело, като Смелия жлъчен камък“. Два дни по-късно на шестнадесета страница, в глупава информация от Олбъни. „Сенатор Хейзълтън си мисли, че е независимо същество, но може да се окаже, че е само Смел жлъчен камък.“ После се появява в некролозите. Вчера беше на страницата за жените. Днес е в комиксите. Снукси нарича богатия си хазяин Смелия жлъчен камък.
Скарет се закикоти помирително.
— Глупаво, нали?
— Първо помислих, че е глупаво. В началото. Вече не мисля така.
— По дяволите, Гейл! Проблемът не е сериозен, авторите не се опитват да правят реклама.
— Точно това е проблемът. Единият проблем. Другият е, че книгата не е бестселър. Ако е бестселър, ще е ясно защо заглавието не им излиза от главите. Но не е. Така че някой им помага. Защо?
— Хайде, Гейл! Кой обръща внимание? И защо да ни е грижа? Ако беше политически проблем… Кой по дяволите може да спечели от утвърждаване или отричане на свободната воля?
— Някой консултирал ли се е с теб по въпроса?
— Не. Нали ти казвам, че никой не стои зад това. Станало е съвсем спонтанно. За много хора книгата е забавна.
— Кой първи ти каза за нея?
— Не знам… Чакай да помисля… Каза ми… да, мисля, че ми каза Елсуърт Тухи.
— Имай грижата да не се повтори. И непременно обърни внимание на господин Тухи.
— Добре, щом казваш. Но наистина няма проблем. За много хора книгата е забавна.
— Не ми харесва, когато някой се забавлява, използвайки моя вестник.
— Добре, Гейл.
В два часа Уайнънд пристигна като почетен гост на обяда на Националната конвенция на женските клубове. Седна отдясно на председателката в огромната банкетна зала, пълна с корсажни ухания на гардении — и на пържено пиле. След обяда Уайнънд произнесе реч. Конвенцията отстояваше правото на омъжените жени да работят, а вестниците на Уайнънд от години водеха битка против това право. Уайнънд говори двадесет минути, без да каже нищо съществено, но създаде впечатлението, че подкрепя възгледите, изразени на събранието. Никой не бе в състояние да обясни ефекта, който оказваше Гейл Уайнънд върху аудиторията, особено ако е от жени. В поведението му нямаше нищо зрелищно; гласът му беше нисък, метален и по-скоро монотонен. Придържаше се към добрия тон, но маниерът му сякаш бе сатира на добрия тон. Въпреки това успяваше да заплени аудиторията. Някои хора казваха, че този ефект се дължи на неудържимата му рафинирана мъжественост. Говореше за училището, дома и семейството, но гласът му звучеше така, сякаш прави любов с всяка застаряваща жена от публиката.