На връщане към кабинета си Уайнънд спря в залата, където се подготвяха местните новини. Изправи се до едно високо бюро, взе голям син молив и огромен лист вестникарска хартия и написа с равни трисантиметрови печатни букви блестяща, безмилостна редакционна статия, изобличаваща застъпниците на правото на жените да работят. Инициалите ГУ след текста приличаха на сини огнени езици. Не изчете статията — никога не изчиташе статиите си. Хвърли я на бюрото на най-близкия редактор и си тръгна.
Стана късен следобед и Уайнънд се канеше да си тръгва, когато секретарката го уведоми, че Елсуърт Тухи моли за среща.
— Нека влезе — каза Уайнънд.
Тухи влезе с предпазлива полуусмивка, съдържаща подигравка и към самия него, и към шефа му, но премерена така, че шестдесет процента от подигравката да са насочени към самия него. Знаеше, че Уайнънд няма желание да го вижда. Фактът, че го прие, не бе в негова полза.
Уайнънд седеше на бюрото с любезно безизразно лице. На челото му се очертаха две диагонални резки, успоредни на веждите. Понякога придобиваше това изражение, подсилващо заплашителното му излъчване.
— Седнете, господин Тухи. С какво мога да съм ви полезен?
— Надявам се на нещо съвсем различно, господин Уайнънд — каза весело Тухи. — Не съм дошъл да искам от вас услуги, а да ви предложа своите.
— За какво става дума?
— „Стоунридж“.
Диагоналните резки се очертаха още по-силно на челото на Уайнънд.
— Какво може да направи вестникарски коментатор за „Стоунридж“?
— Вестникарският коментатор — нищо, господин Уайнънд. Но експертът по архитектура… — В гласа на Тухи прозвуча присмехулен въпрос.
Ако погледът на Тухи не бе дръзко прикован в очите на Уайнънд, веднага щеше да му бъде наредено да напусне кабинета. Но погледът каза на Уайнънд, че Тухи знае колко са му досаждали, за да му препоръчват архитекти и че той е отклонявал препоръките. Освен това Тухи успя да го заблуди, защото Уайнънд не се досети какъв е поводът за разговора им. Тази наглост се стори забавна на Уайнънд, а Тухи бе предвидил, че ще стане точно така.
— Добре, господин Тухи. Кого се опитвате да ми препоръчате?
— Питър Кийтинг.
— Е?
— Моля?
— Ами убедете ме, че той е подходящият.
Тухи се сепна, но веднага сви енергично рамене и заговори:
— Разбира се, вие сте наясно, че по никакъв начин не съм свързан с г-н Кийтинг. Действам само като негов приятел… и като ваш. — Гласът звучеше приятно непринудено, но част от увереността му се стопи. — Честно казано знам, че ви се струва банално, но какво друго да кажа? Истината е такава. — Уайнънд не пожела да му помогне. — Позволих си да дойда при вас, защото смятам, че съм длъжен да ви кажа мнението си. Не, не става дума за морален дълг. По-скоро естетически. Зная, че искате винаги най-доброто. За проект с размаха, който вие обмисляте, няма архитект, равен на Питър Кийтинг по умение, вкус, оригиналност и въображение. Това, господин Уайнънд, е моето искрено мнение.
— Вярвам ви.
— Наистина ли?
— Разбира се. Но, господин Тухи, защо да се съобразявам с вашето мнение?
— В края на краищата аз съм вашият експерт по архитектурата! — Не можа да сдържи гневната нотка в гласа си.
— Драги ми господин Тухи, не ме бъркайте с моите читатели.
След миг Тухи се облегна и разтвори ръце с безпомощна усмивка.
— Да си призная, господин Уайнънд, не мислех, че думата ми ще тежи пред вас. Затова не съм имал намерение да ви убеждавам за Питър Кийтинг.
— Така ли? А какво ви беше намерението?
— Да ви помоля да отделите половин час на човек, който може много по-добре от мен да ви убеди в способностите на Питър Кийтинг.
— Кой?
— Госпожа Питър Кийтинг.
— Защо смятате, че бих обсъждал този въпрос с г-жа Питър Кийтинг?