Той поклати глава и отвърна:
— Имах такова намерение, но съм изморен.
Жената си отиде. Той остана в хола и си помисли, че тя страда, че страда истински, но след време единственото реално нещо за нея ще остане гривната. Забравил бе откога не изпитваше никакво огорчение от подобни мисли. Сети се, че и той е засегнат от случилото се, но не чувстваше нищо, само се зачуди защо го е отлагал толкова дълго.
Отиде в библиотеката. Чете няколко часа. После прекъсна изведнъж, без причина, насред важно изречение. Нямаше никакво желание да продължи да чете. Не искаше да прави каквото и да било усилие.
Не му се бе случило нищо — да се случи нещо е позитивна реалност, а нямаше реалност, в която да се чувства безпомощен. Попаднал бе в необятна негативност, сякаш всичко бе пометено и бе останала нелепа пустош, някак неуместна, защото изглеждаше толкова обикновена, толкова скучна, като сладникаво убийство.
Не му бе отнето нищо, освен желанието, или може би по-лошо, самият корен на желанието, желанието да желае. Ако човек загуби очите си, запазва представата за зрението. Но той знаеше, че има по-страшна слепота: ако бъдат унищожени центровете на зрението в мозъка, човек губи дори спомена за зрителното възприятие.
Захвърли книгата и стана. Не искаше повече да стои на това място, но нямаше и желание да се премести. Помисли, че трябва да поспи. Беше твърде рано да си легне, но пък можеше да стане по-рано следващата сутрин. Отиде в спалнята, взе душ и си облече пижамата. После отвори чекмеджето на скрина и видя пистолета, който неизменно държеше там. Пое го, защото веднага го разпозна, обзет от пристъп на интерес.
Липсата на страх при мисълта, че ще се самоубие, го убеди, че трябва да го стори. Мисълта беше проста като аргумент, който е излишно да оспорваш. Като приспивателно.
Опря се в стъклената стена, възпрян от тази мисъл. Човек може да превърне в приспивателно живота, но не и смъртта си.
Отиде до леглото и седна. Пистолетът увисна в ръката му. Когато човек се готви да умре, сигурно вижда целия си живот като на кинолента. А аз не виждам нищо. Но ще си наложа да го видя. Ще се върна принудително в миналото. Или ще открия в него воля да продължа да живея, или веднага ще сложа край на живота си.
Дванадесетгодишният Гейл Уайнънд стоеше в тъмнината, под отломка от срутена стена на брега на Хъдзън. Едната му ръка бе опъната назад със стиснат юмрук, готов за удар.
Камъните под краката му бяха струпани до порутен ъгъл. Едната страна на ъгъла го скриваше от улицата, а от другата беше стръмният склон към реката. Пред него се простираше неосветен, ненастлан бряг, рухнали постройки, празно небе, складове, изкривен корниз, увиснал над прозорец, от който струеше зловеща светлина.
След миг ще трябва да се бие на живот или смърт. Не помръдваше. Стиснатият ниско отзад юмрук сякаш се бе вкопчил в невидими жици, стигащи до всяка ключова точка на издълженото му мършаво тяло, под овехтелите панталони и риза, към дългото изпъкнало сухожилие на голата му ръка и изопнатите жили на врата. Жиците сякаш трептяха, а тялото бе неподвижно. Превърнал се бе в нов вид смъртоносен инструмент. Ако някой го докосне с пръст, спусъкът ще се задейства.
Знаеше, че водачът на бандата го търси и няма да дойде сам. Две от момчетата се биеха с ножове, едното имаше убийство зад гърба си. Чакаше ги с голи ръце. Беше най-младият и най-новият член на бандата. Водачът бе казал, че трябва да му даде урок.
Всичко започна, когато решиха да плячкосат шлеповете по реката. Водачът каза, че ще свършат работа през нощта. Съгласиха се всички момчета от бандата, с изключение на Гейл Уайнънд. Гейл Уайнънд обясни с нисък презрителен глас, че Малките Хулигани надолу по реката опитали същия удар предишната седмица, но шестима от техните попаднали в ръцете на ченгетата, а двама — в гробището. Работата трябва да се свърши на зазоряване, в най-неочакваното време. Бандата го освирка. Но на него му беше все едно. Гейл Уайнънд не приемаше заповеди. Съобразяваше се само със собственото си мнение. Затова водачът реши, че ще уреди проблема веднъж завинаги.
Трите момчета се движеха толкова тихо, че хората зад тънките стени, край които минаваха, не чуха стъпките им. Гейл Уайнънд ги чу от една пресечка разстояние. Не помръдна в своя ъгъл, само юмрукът му се втвърди.
Когато дойде моментът, скочи. Скочи право нагоре, без мисъл за приземяване, сякаш катапулт го изстреля на няколко мили. Гърдите му удариха главата на единия противник, коремът му — втория, краката му се стовариха в гърдите на третия. Паднаха и четиримата. Тримата вдигнаха лица, но не разпознаха Гейл Уайнънд. Във въздуха над тях бе надвиснал вихър, който ги връхлетя с унищожителни удари.