Заработи като ваксаджия на ферибот. Подпухнали търговци на коне и пияни моряци го блъскаха и му заповядваха. Отвореше ли уста, някой груб глас му отвръщаше:
— Не ти командваш тук.
Той обаче харесваше работата си. Когато нямаше клиенти, отиваше до перилата и гледаше Манхатън. Гледаше жълтите стени на новите къщи, незастроените терени, строителните кранове, небостъргачите в далечината. Мислеше какво може да се построи и какво да се събори, мислеше за градското пространство, за възможностите, които предлага и какво може да направи с тях. Дрезгав вик „Хей, момче!“ прекъсваше мислите му. Връщаше се на столчето си и послушно се навеждаше над нечии кални обувки. Клиентът виждаше само малка глава със светлокестенява коса и две тънки, умели ръце.
В мъгливите вечери никой не забелязваше на улицата стройната фигура, облегната на стълба на газения фенер. Средновековният аристократ, патрицият на всички времена носеше инстинкта да командва и бързият му ум казваше, че има това право, защото е феодален барон и владетел — но беше роден да мете подове и да изпълнява заповеди.
Сам се научи да чете и пише на петгодишна възраст, като задаваше въпроси. Четеше всичко, което му попадне. Не търпеше необяснимото. Искаше да знае всичко, което знаят другите. Емблемата на неговото детство, с която замени изгубения преди векове хералдически герб, беше въпросителният знак. Нито веднъж не се наложи да му се обяснява два пъти. Първите си знания по математика получи от инженери, които полагаха канализационни тръби. Учеше география от моряците на пристанището. Познания за обществото почерпи от политиците в местния клуб, където се навъртаха и гангстери. Не ходеше на църква, нито на училище. Беше на дванадесет години, когато влезе за първи път в църква. Изслуша проповед за търпението и смирението и никога повече не стъпи в църква. На тринадесет години реши, че трябва да се образова и се записа в държавно училище. Баща му не каза нищо. Не каза нищо и когато Гейл се върна у дома пребит в уличен бой.
В първата седмица, след като тръгна на училище, учителката постоянно вдигаше в час Гейл Уайнънд. За нея беше истинско удоволствие, защото той винаги знаеше отговорите. Когато имаше доверие на хората, стоящи над него и на техните мотиви, той им се подчиняваше като спартанец, налагайки си същата дисциплина, която изискваше от момчетата в бандата. Но силата на волята му се оказа излишна: за една седмица разбра, че без никакво усилие е първи в класа. След месец учителката почти не го забелязваше — беше безсмислено, защото той винаги си знаеше урока, а тя трябваше да обърне внимание на по-бавните и не толкова умни деца. Той седеше и не помръдваше с часове, точещи се като вериги, докато учителката повтаряше, дъвчеше и предъвкваше, опитвайки се отчаяно да изтръгне искрица интелект от празните очи и мънкащите гласове. След два месеца учителката обобщи основните знания по история, които се бе опитала да налее в главите на децата в класа и попита:
— Колко щати е имало първоначално в Съюза?
Никой не вдигна ръка. И тогава Гейл Уайнънд вдигна своята. Учителката кимна към него. Той стана.
— Защо да повтарям всичко по десет пъти? Тези неща ги зная.
— Не си само ти в този клас — каза учителката.
Той изрече словосъчетание, от което тя пребледня, а когато петнайсет минути по-късно го схвана напълно, пламна. Той тръгна към вратата. На прага се обърна и добави:
— О, да. Първоначално щатите са били тринайсет.
Така приключи с ходенето на училище.
В Хелс Кичин имаше хора, които никога не бяха излизали извън квартала. Други рядко излизаха извън дома, в който се бяха родили. Но Гейл Уайнънд често ходеше да обикаля хубавите райони на града. Светът на богатите не предизвикваше в него огорчение, завист или страх. Проявяваше любопитство. На „Пето Авеню“ се чувстваше у дома си, както навсякъде другаде. Минаваше край шикозните къщи с ръце в джобовете, а пръстите на краката му се подаваха от скъсаните обувки. Хората го заглеждаха, но той не се смущаваше. Създаваше усещането, че той е в свои води на тази улица, а те не са. Имаше само едно желание — да си обясни нещата.
Искаше да разбере с какво тези хора са различни от обитателите на неговия квартал. Вниманието му привличаха не дрехите, файтоните или банките, а книгите. Хората в неговия квартал имаха дрехи, конски каруци и пари; количествената разлика беше несъществена. Но те не четяха книги. Реши да узнае какво четат хората на „Пето Авеню“. Един ден видя дама в спрял файтон. Сигурен беше, че е дама — преценката му за тези неща беше по-точна от Социалния регистър. Тя четеше книга. Скочи на стъпалата на файтона, грабна книгата и побягна. За да го хванат, ченгетата трябваше да са по-бързи и по-слаби.