Книгата беше от Хърбърт Спенсър. Преживя тиха агония, опитвайки се да я прочете до край. Прочете я. Разбра една четвърт от прочетеното. Но то го тласна към процес, през който той премина системно, решително, непоколебимо. Без съвет, помощ или план започна да чете, подбирайки книгите по най-странен начин. Попадаше в някоя книга на неразбираем текст и затърсваше друга книга на същата тема. Блуждаеше във всички посоки. Първо изчиташе цели томове, предназначени за специалисти, а после гимназиални учебници. Четеше безразборно, но прочетеното се подреждаше в ума му.
Откри читалнята на обществената библиотека и отиде няколко пъти, за да разгледа сградата. Един ден, в различни часове, в читалнята дойдоха няколко момченца, сресани с мъка и недотам измити. Бяха слабички на влизане, но не и на излизане. Същата вечер Гейл Уайнънд се сдоби с малка библиотека в един ъгъл на приземното жилище. Момчетата от бандата изпълниха заповедите му без възражения. Задачата им бе скандална: уважаващите себе си банди не крадат книги. Но Ластичният Уайнънд им бе заповядал да крадат книги, а никой не спореше с Ластичния Уайнънд.
Беше петнайсетгодишен, когато една сутрин го намериха в калта, целият в кървища, с два счупени крака, пребит от пиян докер. Намериха го в безсъзнание. Но в нощта веднага след побоя все още беше в съзнание. Лежеше сам в тъмна уличка и видя светлина зад ъгъла. Някак успя да се довлече дотам. По паважа зад него остана дълга кървава следа. Допълзя, движейки само ръцете си, и почука ниско долу на вратата. Кръчмата все още работеше. Кръчмарят се показа. Това бе единственият случай в живота на Гейл Уайнънд, когато той помоли за помощ. Кръчмарят го изгледа с тежък, равнодушен поглед, осъзнаващ напълно агонията и несправедливостта и изразяващ тъпо, животинско безразличие. Прибра се и тръшна вратата. Не искаше да се набърква в бандитски побои.
Години по-късно Гейл Уайнънд, издателят на „Ню Йорк Банър“, продължаваше да помни имената на докера и на кръчмаря и знаеше къде да ги намери. Не стори нищо на докера. Но направи така, че кръчмарят се разори, изгуби дома и спестяванията си и се самоуби.
Гейл Уайнънд беше шестнадесетгодишен, когато баща му почина. Остана сам, без работа, с шестдесет и пет цента в джоба, неплатен наем и безразборни знания. Реши, че е дошло време да реши какво ще прави с живота си. През нощта се качи на покрива на къщата и се вгледа в светлините на града — град, в който не той командваше. Бавно премести поглед от прозорците на мизерните бордеи наоколо към прозорците на големите къщи в далечината. Виждаше само осветени правоъгълници, увиснали в пространството, но по тях разпознаваше на какви сгради принадлежат; близките светлини изглеждаха мръсни и отблъскващи, а далечните бяха чисти и уютни. Зададе си един-единствен въпрос: какво влиза във всички тези къщи, и в мърлявите, и в бляскавите, кое стига до всяка стая, до всеки човек? Всички ядат хляб. Може ли човек да управлява хората чрез хляба, който купуват? Те имат обувки, имат кафе, имат… Посоката на живота му вече бе ясна.
Следващата сутрин влезе в кабинета на издателя на „Газет“, четвъртокласен вестник, който се помещаваше в порутена сграда. Помоли за работа в редакцията. Издателят изгледа дрехите му и попита:
— Знаеш ли как се пише котка?
— А ти знаеш ли как се пише антропоморфология? — попита Уайнънд.
— Нямаме свободни работни места — каза издателят.
— Ще се навъртам тук — каза Уайнънд. — Използвайте ме, когато решите. Няма нужда да ми плащате. Ще ми дадете заплата, когато намерите за добре.
Продължи да идва в сградата. Сядаше на стълбите пред редакцията. Цяла седмица сядаше там всеки ден. Никой не му обръщаше внимание. През нощта спеше на стълбите. Почти изхарчи парите си. Започна да краде храна от лавките и да претърсва кофите за смет, преди да се върне на пост при стълбите.
Веднъж един репортер го съжали. Слизайки по стълбите, хвърли монета от пет цента в скута на Уайнънд с думите:
— Иди си купи нещо за ядене, момче.
Уайнънд имаше в джоба монета от десет цента. Извади я и я хвърли на репортера с думите:
— Иди си купи проститутка.
Мъжът изруга и продължи надолу по стълбите. Двете монети останаха на стълбите. Уайнънд не ги докосна. Случката се разчу в редакцията. Пъпчасал чиновник сви рамене и взе двете монети.