В края на седмицата, в най-натоварената част на деня, мъж от редакцията извика Уайнънд и му възложи дребна поръчка. Последваха още няколко поръчки, които той изпълняваше с военна точност. Десет дни по-късно му отпуснаха заплата. След шест месеца стана репортер, а след две години започна да върши и редакторска работа.
На двадесет години Гейл Уайнънд се влюби. От тринадесетгодишен за него нямаше тайни в секса. Имал бе много момичета. Никога не говореше за любов, не създаваше романтични илюзии и гледаше на въпроса като на животински акт. Беше истински експерт и жените го усещаха от пръв поглед. Момичето, в което се влюби, беше изключително красиво. Такава красота не се желае, а се боготвори. Беше крехка и мълчалива. Лицето й загатваше за прелестите, стаени в нея.
Тя стана любовница на Гейл Уайнънд, който се отдаде на слабостта да бъде щастлив. Би се оженил за нея начаса, стига тя да бе поискала. Но те почти не си говореха. Той смяташе, че се разбират без думи.
Една вечер и заговори. Изля душата си, седнал в краката й, с лице, вдигнато към нея:
— Скъпа моя, ще ти дам всичко, което пожелаеш, всичко, което съм аз, всичко, което ще бъда… Искам да ти го дам — не нещата, които мога да спечеля за теб, а онова вътре в мен, с което ще ги спечеля. Искам да ти дам точно това — мъжът не може без него, но аз искам да се откажа от него, за да бъде твое, за да служи на теб, да е само за теб.
Момичето се усмихна и каза:
— Мислиш ли, че съм по-красива от Маги Кели?
Той стана и излезе от къщата, без да продума. Повече никога не се срещна с момичето. Гейл Уайнънд беше горд, че няма нужда да му повтарят урока. Никога повече не се влюби.
Беше на двадесет и една години, когато кариерата му в „Газет“ бе застрашена за първи и последен път. Политиката и корупцията не го смущаваха, защото знаеше всичко по въпроса; бандата му получаваше пари, за да предизвиква побои в изборни дни при избирателните секции. Но когато обвиниха несправедливо Пат Мълиган, капитан от полицията в неговия квартал, Уайнънд не можа да го понесе, защото Пат Мълиган беше единственият честен човек, когото бе срещал през живота си.
„Газет“ беше контролиран от силите, натопили Мълиган. Уайнънд не каза нищо. Само подреди в ума си частиците информация, с които разполагаше и които щяха да сринат „Газет“. Щеше да се срине и работата му, но това нямаше значение. Решението му бе в разрез с всички правила, които изкова за кариерата си. Но не се замисли. Беше една от редките експлозии, които избухваха в него понякога. Забравяше всякаква предпазливост и се отдаваше на единствената мисъл да постигне своето, защото правилността на неговите решения не подлежеше на никакво съмнение. Знаеше обаче, че съсипването на „Газет“ ще е само първата стъпка и тя няма да е достатъчна, за да спаси Мълиган.
Цели три години Уайнънд пазеше малка изрезка — редакционна статия за корупцията от прочут редактор в голям вестник. Пазеше я, защото тя беше най-ярката възхвала на почтеността, която му бе попадала пред очите. Взе изрезката и отиде да се срещне с прочутия редактор. Щеше да му разкаже за Мълиган и двамата заедно щяха да победят машината.
Пресече пеша целия град, за да стигне до вестника. Наложи си да върви пеша. Помагаше му да овладее яростта си. Редакторът го прие в кабинета си — знаеше как да го приемат напук на всички правила. Зад бюрото седеше пълен мъж, със сближени, тесни като цепки очи. Без да се представи, сложи изрезката на бюрото и попита:
— Помните ли това?
Редакторът хвърли поглед към изрезката, после към Уайнънд. Виждал бе и преди този поглед — в очите на кръчмаря, който затръшна вратата.
— Да не мислиш, че помня всеки боклук, който съм написал? — попита редакторът.
След миг Уайнънд каза:
— Благодаря.
За първи и последен път в живота си изпита благодарност към някого. Беше истинска благодарност — отплата за урока, който нямаше да се наложи да му повтарят. Дори редакторът усети, че в краткото „Благодаря“ има нещо твърде нередно и много страшно. Но не разбра, че това е некрологът на Гейл Уайнънд.
Уайнънд се върна в Газет, без да се гневи на редактора, нито на политическата машина. Изпитваше само яростно презрение към себе си, към Пат Мълиган и към почтеността изобщо. Изпита срам, когато се замисли за хората, на които той и Пат Мълиган ставаха жертви. В неговите мисли думата не беше „жертви“, а „наивници“. Върна се в редакцията и написа блестяща редакционна статия, изобличаваща капитан Мълиган.