— Благодаря, г-н Франкън. — Кийтинг понечи да стане.
— Чакай. Остани. Още една цигара и след това и двамата ще продължим да работим.
Франкън се усмихна, препрочитайки статията. Кийтинг не го беше виждал толкова доволен; никой проект на кантората, никоя свършена работа не бе му доставила толкова радост, колкото тези думи на друг човек, напечатани на хартия, за да бъдат четени от други очи.
Кийтинг се бе настанил удобно. Първият месец във фирмата не бе отишъл напразно. Не бе казвал нищо и не бе правил нищо, но в кантората се създаде впечатлението, че Гай Франкън обича да му изпращат точно това момче винаги, когато някой трябва да бъде изпратен в кабинета му. Почти не минаваше ден без приятната пауза, когато сядаше от другата страна на бюрото, срещу Гай Франкън. Изпитваше към него уважение, но и усещане за растяща близост. Изслушваше го как въздиша, че му е нужно обкръжение от хора, които го разбират.
Кийтинг беше научил всичко, което можеше да научи от колегите си за Гай Франкън. Научи, че се храни умерено, но изтънчено и се гордее, че се слави като гастроном; че е завършил с отличие Академията за изящни изкуства; че се е оженил за много пари, но бракът не е бил щастлив; че педантично съчетава чорапите си с носните кърпи, но никога с вратовръзките; че определено предпочита да проектира сгради от сив гранит; че притежава каменоломна за сив гранит в Кънектикът и този бизнес процъфтява; че има великолепно ергенско жилище в стил Луи XV с тъмновиолетови мебели; че съпругата му, потомка на стар изтъкнат род, починала, оставяйки състоянието си на единствената им дъщеря; че дъщерята е деветнадесетгодишна и учи в колеж.
Последните факти силно интересуваха Кийтинг. Мимоходом се опита да узнае нещо от Франкън за дъщеря му.
— О, да… — каза тихо Франкън. — Да, наистина… — Кийтинг временно се отказа от по-нататъшни опити да го разпитва; изражението на Франкън ясно показваше, че мисълта за дъщеря му е болезнено неприятна, по неизвестна за Кийтинг причина.
Кийтинг се запозна с Лусиъс Н. Хайер, съдружника на Франкън, когото видя в кантората два пъти за три седмици, но не успя да разбере какво прави за фирмата. Хайер не беше болен от хемофилия, но имаше вид на хемофилик. Беше повехнал аристократ, с дълъг и тънък врат, с бледи изпъкнали очи. Държеше се плахо и приветливо с всички. Беше потомък на стара фамилия и някои подозираха, че Франкън го е взел за съдружник заради връзките му в обществото. Хората изпитваха съжаление към горкия добър Лусиъс, възхищаваха му се, че полага усилия да гради професионална кариера и си мислеха, че му правят услуга, поръчвайки му да им строи къщи. Къщите строеше Франкън и не искаше нищо от Лусиъс. Всички бяха доволни.
Хората в чертожните зали харесваха Питър Кийтинг. Имаха чувството, че работи отдавна във фирмата. Той умееше да пасне навсякъде, където попадне; появяваше се мек и приятен като гъба за попиване, беше отстъпчив и се нагаждаше към всякаква атмосфера и настроение. Топлата усмивка, веселият глас, непринуденото свиване на раменете сякаш казваха, че нищо не му тежи на душата и затова той не е човекът, към когото могат да се отправят обвинения, изисквания или укори.
Кийтинг седеше и наблюдаваше Франкън, зачел се в статията. Франкън вдигна глава и го погледна. Видя две очи, които го гледаха с огромно одобрение — и две ярки презрителни искрици в ъгълчетата на устните на Кийтинг, като две музикални нотки смях, които се виждат миг, преди да прозвучат. Франкън усети силно облекчение. Облекчението се дължеше на презрението. Одобрението, съчетано с тази мъдра полуусмивка, му вдъхваше увереност, за която не се налагаше да се бори; сляпото възхищение би било необосновано; заслуженото възхищение би било отговорност; безпричинното възхищение беше много ценно.
— Когато тръгваш, Питър, дай това на госпожица Джефърс да го сложи в албума с изрезките.
Слизайки по стълбите, Кийтинг хвърли списанието високо във въздуха и ловко го хвана, устните му се свиха, сякаш за да подсвирне, но не издадоха никакъв звук.
В чертожната зала той видя Тим Дейвис, най-добрия си приятел, унило наведен над някакъв чертеж. Тим Дейвис беше високото русо момче, което Кийтинг бе забелязал отдавна, защото усети без видима причина, но със сигурност — Кийтинг винаги усещаше тези неща, — че той е предпочитаният чертожник в кантората. Кийтинг си уреждаше да му възлагат възможно най-често части от проекти, по които работи Дейвис. Започнаха да обядват заедно и след работа посещаваха тихо малко заведение, където сервираха алкохол на черно. Кийтинг изслушваше внимателно разказите на Дейвис за любовта му към някоя си Илейн Дъфи, без да запомни нито дума.