— Я виж ти, а аз си помислих, че ти е жал за негодника — каза доволно редакторът.
— Не изпитвам жал към никого — отвърна Уайнънд.
Бакалите и моряците не оцениха Гейл Уайнънд, но политиците го оцениха. През годините, прекарани във вестника, той се научи да общува с хората. Лицето му възприе изражението, което му остана за цял живот: не точно усмивка, а застинал ироничен израз, обърнат към целия свят. Хората предполагаха, че подигравката му е насочена към конкретни неща, които им се иска да подиграят. Освен това беше приятно да общуваш с човек, който нито се гневи, нито е светец.
Беше на двадесет и три години. Съперничеща политическа група, която искаше да спечели местните избори и имаше нужда от вестник, за да раздуха конкретен проблем, купи „Газет“. Купи го на името на Гейл Уайнънд, който трябваше да служи като почтена фасада за машинацията. Гейл Уайнънд стана главен редактор. Раздуха проблема и спечели изборите за своите шефове. Две години по-късно разби групата, прати ръководителите й в затвора и стана единствен собственик на „Газет“.
Първата му работа бе да свали табелата над вратата и да смени името на вестника. „Газет“ стана „Ню Йорк Банър“. Приятелите му възразиха.
— Не е прието издателите да сменят името на вестника — казаха му те.
— Аз го сменям — отвърна той.
Първата кампания на „Банър“ беше призив за благотворителност. Вестникът отпечата една до друга, на еднаква площ, две истории: едната за амбициозен млад учен, който гладува в таванската си стая, работейки над голямо изобретение; другата за камериерка, любима на екзекутиран убиец, която очаква извънбрачното им дете. Първата статия беше илюстрирана с диаграми, а втората със снимка на момиче с увиснала уста, отчаяно изражение и раздърпани дрехи. „Банър“ помоли читателите да помогнат на двамата несретници. За младия учен се получиха девет долара и четиридесет и пет цента, а за неомъжената бъдеща майка — хиляда седемдесет и седем долара. Гейл Уайнънд свика целия екип. Сложи на масата вестника с двете статии и събраните пари.
— Има ли някой, на когото да не му е ясно? — попита Уайнънд.
Никой не отговори. Той каза:
— Сега вече всички знаете какъв вестник ще е „Банър“.
Издателите по онова време се гордееха, че налагат личния си отпечатък върху своите вестници. Гейл Уайнънд предостави вестника, телом и духом, на тълпата. „Банър“ заприлича на цирков афиш телом и на цирков спектакъл духом. Постави си точно такава цел — да смайва, да забавлява и да събира парите за билетите. Носеше отпечатъка не на един човек, а на един милион души.
— Хората се различават по добродетелите си, ако имат такива — казваше Гейл Уайнънд, обяснявайки своята политика, — но пороците им са еднакви. — И добавяше, гледайки събеседника си право в очите: — Служа на онова, което съществува в най-голямо количество. Аз представлявам мнозинството — и това със сигурност е добродетелно, нали?
Публиката търсеше престъпления, скандали и емоции. Гейл Уайнънд ги доставяше. Даваше на хората каквото искат, плюс оправданието, че са се поддали на желания, от които се срамуват. „Банър“ пишеше за убийства, палежи, изнасилвания и корупция, гарнирани с подходящи изобличителни поучения. Подробностите се разказваха в три колони и се гарнираха с щипка поучение.
— Ако подтикваш хората да изпълняват благороден дълг, те се отегчават — казваше Уайнънд. — Ако ги подтикваш да задоволят страстите си, те се срамуват. Но ако съчетаеш двете неща… ти си ги спечелил.
Публикуваше разкази за пропаднали момичета, разводи на известни хора, приюти за безпризорни деца, квартали с червени фенери, благотворителни болници.
— Първо е сексът — казваше Уайнънд. — След това идват сълзите. Раздухай любопитството им, а после ги накарай да заплачат… и си ги спечелил.
„Банър“ поведе големи смели кръстоносни походи по теми, които не предизвикваха разделение. Изобличаваше политици точно преди да се изправят пред голямо съдебно жури; атакуваше монополите в името на угнетените; осмиваше богатите и преуспяващите в стила на онези, които не могат да бъдат нито едното, нито другото. Отделяше голямо внимание на висшето общество и представяше светските клюки с тънка насмешка. Така човекът от улицата биваше двойно удовлетворен: получаваше достъп в елитните салони, без да се налага да трие обувки на прага.
Допустимо бе „Банър“ да изопачава истината и да пренебрегва добрия вкус и достоверността, но не и да подлага на изпитание умствените способности на своите читатели. Огромните заглавия, скандалните снимки и свръхопростеният текст атакуваха сетивата и проникваха в съзнанието на хората, без да се налага междинен мисловен процес, като храна, прокарана направо до ректума, която няма нужда от смилане.