— Новина — казваше Гейл Уайнънд на екипа си — е онова, което предизвиква най-силна възбуда сред най-голям брой хора. Което ги зашеметява. Колкото са по-зашеметени, толкова по-добре, важното е да са много.
Един ден доведе в кантората човек от улицата. Обикновен, нито добре облечен, нито дрипав, нито висок, нито нисък, нито с черна, нито с руса коса. Лицето му беше от онези, които човек не може да запомни, дори ако го гледа. Беше плашещо безличен, нямаше и белези на малоумен. Уайнънд го разведе из сградата, запозна го с всеки член на екипа и го пусна да си ходи. После събра екипа си и каза:
— Когато имате съмнения за работата си, спомнете си лицето на този човек. Задачата ви е да пишете за него.
— Но г-н Уайнънд — каза млад редактор, — човек не може да запомни лицето му.
— Именно — каза Уайнънд.
Когато името на Гейл Уайнънд се превърна в заплаха за издателите, група собственици на вестници го извикаха настрана да говорят с него — бяха на общинско благотворително събитие, на което всички трябваше да присъстват — и го укориха, че принизява вкуса на публиката.
— Не е моя работа — каза Уайнънд — да помагам на хората да запазят самоуважението, което и без това им липсва. Вие им давате онова, което те твърдят, че харесват. Аз им давам това, което наистина харесват. Честността е най-добрата политика, господа, макар и не в смисъла, в който са ви учили да я приемате.
Уайнънд не бе в състояние да не си свърши добре работата. С каквото и да се захванеше, средствата му бяха превъзходни. Целият устрем, сила и волята, които не допускаше на страниците на вестника, се насочваха към правенето на вестника. Впрягаше изключителния си талант, за да постигне съвършенство в незабележимото. От духовната енергия, която влагаше в събирането на сензационни истории, за да омърси вестникарската хартия, можеше да възникне нова вяра.
„Банър“ винаги беше първи в новините. Когато в Южна Америка стана земетресение и всички комуникации с поразения район бяха прекъснати, Уайнънд нае кораб, изпрати цял екип на място и пусна специално издание по улиците на Ню Йорк дни преди конкурентите си. Извънредният брой бе илюстриран с рисунки на пламъци, зейнали пропасти и обезобразени тела. Кораб, потъващ след буря близо до атлантическия бряг изпрати сигнал SOS и Уайнънд лично се втурна към мястото с екипа си, изпреварвайки бреговата охрана. Уайнънд пое ръководството на спасителната операция. Върна се със специален репортаж и снимки, на които самият той се катери с бебе в ръце по стълба над бушуващите вълни. Когато лавина отряза канадско село от света, „Банър“ изпрати балон, за да пусне храни и библии на жителите. Миньорско селище бе парализирано от стачка. „Банър“ отвори благотворителни кухни и отпечата тъжни истории за незавидната съдба на красивите миньорски дъщери, притиснати от бедността. Котенце, покатерило се на един стълб, беше спасено от фотограф на „Банър“.
— Ако няма новини, създайте ги — гласеше заповедта на Уайнънд. Душевноболен избяга от щатско психиатрично заведение. Дни наред в околността цареше страх, подхранван от мрачните прокоби на „Банър“ и възмущението на вестника от неефективността на местната полиция. Накрая лудият бе заловен от репортер на „Банър“. Оздравя чудодейно две седмици след залавянето си, беше пуснат на свобода и продаде на „Банър“ разказ за жестокостите, на които бил подлаган в лудницата. Последваха големи реформи. После се заговори, че душевноболният работел в „Банър“ преди случката с лудницата. Никой не можа да го докаже.
Във фабрика, където работеха тридесет млади момичета, избухна пожар. Две работнички загинаха в огъня. Мери Уотсън, една от оцелелите, предостави специално на „Банър“ разказ за експлоатацията, на която ги подлагали. Видни жени в града се вдигнаха на кръстоносен поход срещу фабриките, експлоатиращи работниците. Никой не можа да установи причината за пожара. Понесе се мълва, че Мери Уотсън била Ивлин Дрейк, която пишеше за „Банър“. Никой не можа да го докаже.
През първите години на „Банър“ Гейл Уайнънд прекарваше нощите по-често на дивана в редакцията, отколкото в спалнята си. Служителите му трудно издържаха на натоварването, което той им налагаше. Но натоварването, което налагаше на самия себе си, беше невероятно. Отнасяше се с тях като към войници, а със самия себе си като с роб. Плащаше им добре, а за себе си отделяше толкова, колкото да си плати наема и да се храни. Живееше в обзаведена стая, а най-добрите му репортери наемаха апартаменти в скъпи хотели. Харчеше парите по-бързо, отколкото ги печелеше, но ги влагаше изцяло в „Банър“. Вестникът беше като скъпа любовница. Всяка нейна прищявка биваше задоволявана — без значение колко струва.