„Банър“ винаги се сдобиваше първи с най-новата печатарска техника. „Банър“ винаги последен взимаше на работа най-добрите журналисти — последен, защото ги задържаше. Уайнънд опустошаваше редакциите на своите конкуренти — никой не бе в състояние да плаща заплатите, които предлагаше той. Подходът му се свеждаше до проста формула. Журналист получаваше покана да се срещне с Уайнънд. Приемаше я като обида към журналистическата си почтеност, но отиваше на срещата. Отиваше с няколко готови дръзки условия, при които би приел работата, ако изобщо приеме. Уайнънд започваше разговора, обявявайки заплатата. После добавяше:
— Вие може би искате да обсъдим другите условия… — и виждайки как човекът преглъща, заключаваше: — Не искате ли? Добре. Явете се в понеделник.
Уайнънд основа втория си вестник във Филаделфия. Местните издатели го посрещнаха като европейски владетели, обединени срещу нашествието на Атила. Последва не по-малко яростна война. На Уайнънд не му мигна окото. Никой не умееше по-добре от него да наеме бандити, за да ограбват разносните коли на вестниците или да пребиват продавачите. Двама от конкурентите му загинаха в битката. „Филаделфия Стар“ на Уайнънд оцеля.
Останалото стана бързо и просто, като епидемия. На тридесет и пет години Уайнънд притежаваше вестници във всички ключови градове на Съединените Щати. Когато навърши четиридесет, Уайнънд издаваше списания, притежаваше студиа за кинопрегледи и почти бе изградил „Уайнънд Ентърпрайзис“.
Натрупа състояние от най-различни дейности, за които почти нищо не се знаеше. Не забрави нищо от онова, което бе научил в детството си. Спомняше си своите мисли като ваксаджия до перилата на ферибота, когато разсъждаваше за възможностите, предлагани от големия град. Купуваше терени там, където никой не допускаше, че цената им ще расте, строеше напук на всички съвети и умножаваше стотиците в хиляди. Впускаше се в много и всевъзможни начинания. Понякога те се сгромолясваха, повличайки всички участници, с изключение на Гейл Уайнънд. Предприе атака срещу сенчеста компания, която държеше монопола над трамвайния транспорт и направи така, че тя да загуби концесията си. Концесията бе дадена на още по-сенчеста група, контролирана от Гейл Уайнънд. Разкри опит за спекула на пазара за говеждо месо в Средния Запад и разчисти територията за друга група, действаща под негов контрол.
Помагаха му много хора, които смятаха, че младият Уайнънд е умен и си струва да го използват. Той проявяваше очарователна готовност да бъде използван. Но след това винаги се оказваше, че той е използвал другите — точно както използва хората, които купиха „Газет“ на негово име.
Понякога губеше, инвестирайки пари, губеше умишлено и хладнокръвно. С поредица ходове, които никой не успяваше да разгадае, съсипа мнозина могъщи мъже: президент на банка, директор на застрахователна компания, собственик на параходна компания. Никой не бе в състояние да отгатне подбудите му. Тези хора не му бяха конкуренти и той не печелеше нищо от разоряването им.
— Каквото и да е намислил негодникът Уайнънд, целта му не са парите — казваха хората.
Отявлените му критици губеха работата си: някои след седмици, други след години. Случваше се да подмине оскърбленията, но се случваше също да съсипе някого заради безобидна забележка. Никой не бе в състояние да предвиди за какво ще отмъсти и какво ще прости.
Веднъж забеляза блестящ млад репортер от друг вестник и поръча да му го доведат. Момчето дойде, но не се впечатли от заплатата, която Уайнънд му предложи.
— Не мога да работя за вас, господин Уайнънд — каза съвсем искрено, — защото вие… нямате никакви идеали.
Уайнънд се усмихна с тънките си устни.
— Не можеш да избягаш от покварата, момче — каза той меко. — Шефът ти може да има много идеали, но проси пари и изпълнява заповеди на много хора, достойни за презрение. Аз нямам идеали… но не прося. Избирай. Няма трета възможност.