Момчето се върна в редакцията си. След година отиде при Уайнънд и го попита дали предложението е още в сила. Уайнънд отвърна утвърдително. Момчето остана в „Банър“. Беше единственият в екипа, който изпитваше истинска обич към Гейл Уайнънд.
Алва Скарет, единственият от редакцията на първоначалния „Газет“, се издигна заедно с Уайнънд. Но той не обичаше Уайнънд — вкопчил се бе в шефа си с предаността на изтривалка под краката му. И тъй като никога не бе мразил, Алва Скарет не бе способен на обич. Беше хитър, способен и безскрупулен, по наивния начин на човек, който няма представа що е скрупули. Вярваше на всичко, написано от самия него и на всичко, написано в „Банър“. Вярваше цели две седмици. Беше неоценим за Уайнънд като барометър за обществените настроения.
За личния живот на Гейл Уайнънд не се знаеше нищо. Часовете, които прекарваше извън офиса, бяха в стила на първата страница на „Банър“, но в много по-голям мащаб, сякаш продължаваше да играе в цирка, но в спектакъл само за крале. Веднъж купи всички билети за прочуто оперно представление и го изгледа сам в празната зала, заедно с поредната си любовница. Откри прекрасна пиеса от неизвестен драматург. Плати му огромна сума с условието, че пиесата ще се играе само веднъж. Единственият зрител на единствения спектакъл бе Уайнънд. На следващата сутрин текстът бе изгорен.
Известна дама го помоли да направи дарение за благотворителна кауза. Уайнънд й връчи подписан празен чек. Разсмя се и й призна, че сумата, която тя се осмели да попълни, е по-малка, отколкото той би й броил.
Купи някакъв балкански престол за безпаричен претендент, когото срещна в един бар, но не си направи труда да го види повторно. Често казваше: „моя камериер, моя шофьор, моя крал.“
Нощем Уайнънд обличаше износен костюм за девет долара, качваше се на метрото и обикаляше кръчмите из бедняшките квартали, за да слуша своите читатели. Веднъж попадна в долнопробна бирария в приземен етаж. Шофьор на камион изобличи цветисто и пиперливо Гейл Уайнънд като най-порочния представител на дивия капитализъм. Уайнънд се съгласи, прибавяйки няколко словосъчетания от речника, усвоен в Хелс Кичин. После взе от масата екземпляр от „Банър“, откъсна снимката си от трета страница, прикрепи я към стодоларова банкнота, подаде я на шофьора и излезе преди някой да успее да каже гък.
Толкова често си сменяше любовниците, че клюките секнаха. Мълвеше се, че се наслаждава на жените, само ако ги купи, но трябва да са жени, които не могат да бъдат купени.
Пазеше в тайна личния си живот, излагайки се под светлината на прожекторите. Отдаде се на тълпата, за да го притежават всички, като паметник в парк, като знак за автобусна спирка, като страниците на „Банър“. Негови снимки се появяваха във вестниците му по-често от снимките на филмовите звезди. Снимаха го във всякакви дрехи, при всякакви случаи. Не се бе снимал гол, но читателите му имаха усещането, че са го виждали гол. Не изпитваше удоволствие от личната реклама — това беше въпрос на политика, която си бе наложил. Всяко кътче на жилището му бе снимано и отпечатано в неговите вестници и списания.
— И последният негодник в страната е виждал хладилника и ваната ми — казваше той.
Но една част от неговия живот беше почти неизвестна и за нея не се говореше нищо. Последният етаж на сградата под жилището му беше негова частна картинна галерия. Стоеше заключена. Не допускаше никого, освен уредника. Малцина знаеха за съществуването й. Един френски посланик го помоли да я разгледа, но Уайнънд отказа. От време на време слизаше в галерията и прекарваше там часове. Избираше произведенията на изкуството по свои критерии. Притежаваше и шедьоври, и платна от неизвестни художници. Отказваше творби на безсмъртни майстори, които не харесваше. За него нямаха значение нито мненията на колекционерите, нито прочутите подписи. Покровителстваше търговци на колекционерски творби. Те казваха, че е истински познавач.
Една нощ камериерът видя, че Уайнънд се връща от галерията на долния етаж. Порази го изражението му — имаше вид на човек, който страда, но въпреки това изглеждаше с десет години по-млад.
— Зле ли ви е, сър? — попита камериерът.
Уайнънд го погледна равнодушно и отвърна:
— Отивай да си лягаш.
— Можем да направим хубав репортаж за твоята галерия и да го публикуваме в неделното приложение за светски клюки — предложи веднъж Алва Скарет.
— Не — каза Уайнънд.
— Защо не, Гейл?