— Слушай, Алва. Всеки на тази земя си има душа, в която никой не може да надникне. Имат души дори осъдените в затвора и клоуните в цирка. Всички, с изключение на мен. Моята душа е изложена на показ в твоето неделно приложение, и то в три цвята. Затова аз имам заместител, нищо, че е заключена стая и няколко вещи, които никой не докосва.
Промяната настъпи бавно и макар да имаше предварителни проявления, Скарет забеляза новата черта в характера на Гейл Уайнънд, когато той навърши четиридесет и пет години. Тогава я забелязаха и много други хора. Уайнънд изгуби интерес към разоряване на индустриалци и финансисти. Намери си нов вид жертви. Не беше ясно дали за него е спорт, мания или системно преследване. Беше ужасяващо, порочно и безсмислено.
Първият беше Дуайт Карсън — талантлив млад писател със славата на човек, отстояващ пламенно убежденията си. Защитаваше каузата на отделната личност срещу масите. Пишеше в престижни списания с малък тираж, които не бяха заплаха за Уайнънд. Уайнънд купи Дуайт Карсън. Накара го да списва рубрика в „Банър“, в която проповядваше превъзходството на масите над гения. Рубриката беше слаба, скучна и неубедителна. Дразнеше много хора. За нея се прахосваха големи вестникарски площи и много пари. Уайнънд реши, че рубриката ще продължи да излиза.
Дори Алва Скарет бе смаян от отмятането на Карсън.
— Не бих се учудил, ако беше някой друг, Гейл, но честно казано, не очаквах Карсън да постъпи по такъв начин — каза Скарет.
Уайнънд се разсмя. Смя се много дълго, без да спре. В смеха му имаше истерична нотка. Скарет се намръщи. Не му харесваше, че Уайнънд е неспособен да овладее емоциите си. Това беше в разрез с неговото поведение. Скарет изпита странно опасение, като че ли видя малка пукнатина в дебела стена. Пукнатината не може да застраши стената, само че мястото й не е там.
Няколко месеца по-късно Уайнънд купи млад автор от радикално списание, известен с честността си. Възложи му поредица статии, прославящи необикновени личности и заклеймяващи масите. Тази поредица отново разгневи мнозина читатели, но той продължи да я издава. И сякаш вече не се интересуваше от първите признаци за спад на продажбите.
Нае надарен поет, за да отразява бейзболни мачове. Нае изкуствовед да се занимава с финансовите новини. Нае социалист, който да защитава фабрикантите и консерватор, който да защитава работниците. Накара атеист да пише в прослава на религията. Накара учен да прогласява превъзходството на мистиката и интуицията над науката. Отпусна щедър годишен доход на диригент, за да престане да работи и никога повече да не дирижира оркестър.
Част от тези хора първоначално отказваха, но отстъпваха, защото няколко години по-късно се оказваха на ръба на разорението в резултат на низ неясни случайности. Някои от тези хора бяха известни, други — не. Уайнънд не се интересуваше от общественото положение на жертвите си. Не проявяваше интерес към преуспели хора с кариера и състояние, които не вярват в нищо. Жертвите му имаха само една обща черта: неопетнена почтеност.
Уайнънд ги пречупваше и им плащаше стриктно, но след това губеше интерес към тях и не желаеше да ги вижда. Дуайт Карсън стана алкохолик. Двама други станаха наркомани, трети се самоуби. Алва Скарет не можа да го преглътне.
— Не е ли прекалено, Гейл? — попита той. — На практика това е убийство.
— Съвсем не — каза Уайнънд, — аз бях само странично обстоятелство. Причината беше вътре в него. Ако светкавица удари гнило дърво и то рухне, вината не е в светкавицата.
— А кое дърво според теб е здраво?
— Няма такива дървета, Алва — каза весело Уайнънд, — те не съществуват.
Алва Скарет не попита Уайнънд на какво се дължи новото му увлечение. Скарет смътно се досещаше. Свиваше рамене, смееше се и казваше на другите, че няма нищо тревожно, че това е „предпазен клапан“. Само двама души бяха наясно какво става с Гейл Уайнънд: Алва Скарет отчасти, а Елсуърт Тухи напълно.
Елсуърт Тухи — който преди всичко искаше да избегне сблъсък с Уайнънд точно в този момент — трудно потискаше негодуванието си, че Уайнънд не го набелязва за жертва. Почти му се искаше Уайнънд да се опита да го корумпира, независимо от последиците. Но Уайнънд рядко забелязваше съществуването му.
Уайнънд не се страхуваше от смъртта. През годините мисълта за самоубийство го бе спохождала неведнъж, но не като намерение, а като една от многото възможности, случващи се в живота. Приемаше я безразлично, с любезна учтивост, както се отнасяше към всяка възможност — и после забравяше за нея. Преживяваше и мигове на пълно изтощение, когато оставаше без воля. Преодоляваше това състояние, прекарвайки часове в галерията.