Така навърши петдесет и една години. Минаваха дни, в които не му се случваше нищо особено, а вечер нямаше желание за нищо.
Гейл Уайнънд седеше наведен на ръба на леглото, с лакти на коленете и с пистолет в ръка.
Да, каза си той, някъде тук се крие отговорът. Но аз не искам да го знам. Не искам да знам.
Обзе го пристъп на страх, изникнал от нежеланието му да се вглежда в съществуването си. Осъзна, че няма да умре тази вечер. Докато продължава да изпитва страх, има защо да живее, дори и това да означава, че се придвижва към някаква неясна катастрофа. Мисълта за смъртта не му даваше нищо. Мисълта, че е жив, му даваше оскъдна милостиня — смътен страх.
Размърда ръката си, претегляйки пистолета. Усмихна се подигравателно. Не, не е за теб, каза си той. Още не. Все още си достатъчно разумен и не искаш да умреш безсмислено. Това те възпря. То е остатък от нещо.
Захвърли пистолета на леглото — мигът бе отминал и нещото не го застрашаваше. Стана. Не се радваше, чувстваше умора, но отново беше в нормалното си състояние. Нямаше проблеми, трябваше само да приключи бързо деня и да си легне.
Слезе в кабинета, за да си налее питие.
Светна лампата в кабинета и видя подаръка на Тухи. До бюрото му имаше огромен изправен сандък. Видя го по-рано същата вечер, зачуди се какво ли по дяволите има вътре и го забрави.
Наля си питие и остана прав, отпивайки на малки глътки. Огромният сандък оставаше в полезрението му. Пиеше и се опитваше да отгатне какво има в него. Беше твърде висок и тесен, за да съдържа мебел. Не му идваше на ум каква вещ би могъл да му изпрати Тухи. Предполагаше, че ще е нещо по-дребно — например плик с намек за изнудване. Много хора напразно се бяха опитвали да го изнудват. Реши, че Тухи не е толкова глупав.
Изпи си питието, но не му хрумна нищо за съдържанието на сандъка и това го ядоса, сякаш решаваше трудна кръстословица. В чекмеджето на бюрото имаше комплект инструменти. Намери го и отвори сандъка.
Вътре беше статуята на Доминик Франкън, изваяна от Стивън Малъри.
Гейл Уайнънд отиде до бюрото и остави внимателно клещите, все едно че бяха от крехък кристал. Обърна се и отново се загледа в статуята. Не откъсна поглед от нея близо час.
Отиде до телефона и набра номера на Тухи.
— Ало? — каза гласът на Тухи. Нескритото му нетърпение показваше, че е изтръгнат от дълбок сън.
— Добре. Ела при мен — каза Уайнънд и затвори.
Тухи пристигна половин час по-късно. Влизаше за първи път в дома на Уайнънд, който лично му отвори вратата, все още по пижама. Уайнънд тръгна към кабинета, без да продума. Тухи го последва.
Голото мраморно тяло, с глава, отметната назад в екстаз, сякаш заличи стаята и тя престана да съществува, също като Храма на Стодард. Уайнънд прикова върху Тухи поглед, зареден с очакване и сдържан гняв.
— Искате да узнаете името на модела, нали? — попита Тухи. В гласа му прозвуча тържествуваща нотка.
— Не, по дяволите — отвърна Уайнънд. — Искам да знам името на скулптора.
Зачуди се защо Тухи не хареса въпроса му. На лицето на Тухи се изписа нещо по-силно от разочарование.
— Скулпторът ли? — каза Тухи. — Чакайте… да си спомня… струва ми се, че го знаех… Стивън… или Стенли… Стенли… Честно казано, не помня.
— Ако сте знаели всичко необходимо, за да купите статуята, вие знаете името на скулптора и никога няма да го забравите.
— Ще го открия, господин Уайнънд.
— Откъде я купихте?
— В магазин за изящни предмети, един от многото на „Второ Авеню“.
— Как се е озовала там?
— Не зная. Не съм питал. Купих я, защото познавам модела.
— Лъжете. Ако статуята ви е харесала само заради модела, не бихте поели този риск. Знаете, че не допускам никого в галерията си. Да не би да си въобразявате, че ще ви позволя да ми правите подарък за нея? Никой не се е осмелявал да ми прави такъв подарък. Бихте рискували само ако сте сигурен, дяволски сигурен, че това е безценна творба, ако сте сигурен, че няма как да не я приема. Че ще ме сломите. И наистина ме сломихте.
— Радвам се да го чуя, г-н Уайнънд.
— Ако това ви радва, нека ви кажа също колко ми е неприятна мисълта, че ми я подарявате вие. Неприятно ми е, че сте способен да я оцените. Не ви е присъщо. Макар че очевидно съм ви подценявал: вие сте по-голям познавач на изкуството, отколкото си мислех.