— При това положение приемам думите ви като комплимент и ви благодаря, г-н Уайнънд.
— И така, каква беше целта ви? Искате да ми намекнете, че ще я притежавам само ако склоня да се срещна с госпожа Питър Кийтинг?
— Съвсем не, господин Уайнънд. Подарявам ви я. Исках само да знаете, че това е госпожа Питър Кийтинг.
Уайнънд погледна статуята, после погледна Тухи.
— Жалък глупак! — изрече тихо Уайнънд.
Тухи се смути.
— Значи наистина използвате статуята като червен фенер. — Уайнънд се успокои и отклони поглед от очите на Тухи. — Така е по-добре, Тухи. Не сте толкова умен, колкото предположих.
— Но, господин Уайнънд, какво…?
— Не ви ли е ясно, че тази статуя е най-сигурният начин да убиете всякакъв интерес, който бих проявил към вашата госпожа Кийтинг?
— Не сте я виждали, господин Уайнънд.
— Сигурно е красива. Може би е по-красива от статуята. Но в нея го няма онова, което й е придал скулпторът. Ако човек гледа същото лице, но лишено от смисъл, като мъртва карикатура, не мислите ли, че ще намрази жената?
— Не сте я виждали.
— Добре, ще се срещна с нея. Казах ви, че или ще ви се размине, или ще си понесете последиците заради наглостта си. Но не съм ви обещал да спя с нея, нали? Само да се срещна с нея.
— Точно това е желанието ми, господин Уайнънд.
— Кажете й да се обади в офиса ми, за да й насрочат среща с мен.
— Благодаря ви, господин Уайнънд.
— Освен това лъжете, че не знаете името на скулптора. Но не си заслужава да ви карам да ми го кажете. Тя ще ми го каже.
— Сигурен съм, че ще ви го каже. Но защо да ви лъжа?
— Бог знае. Между другото, ако скулпторът не беше толкова добър, щяхте да останете без работа.
— Но нали имам договор, г-н Уайнънд.
— О, тия ги говорете на вашите профсъюзи, Елси! А сега е време да ми пожелаете лека нощ и да се махате.
— Да, г-н Уайнънд. Желая ви лека нощ.
Уайнънд го изпрати до коридора. На вратата му каза:
— Лош бизнесмен сте, Тухи. Не знам защо толкова много държите да се срещна с госпожа Кийтинг. Не знам каква е целта на вашия рекет, защо се опитвате да издействате поръчка за този ваш Кийтинг. Но каквото и да целите, не може стойността му да е толкова висока, че в замяна да се разделите с тази статуя.
II
— Защо не си сложи изумрудената гривна? — попита Питър Кийтинг. — Всички се захласнаха по сапфирената звезда на така наречената годеница на Гордън Прескът.
— Съжалявам, Питър. Ще я сложа следващия път — каза Доминик.
— Партито беше забавно. Добре ли прекара?
— Аз винаги се забавлявам.
— И аз… само че… Господи, искаш ли да ти кажа истината?
— Не.
— Доминик, отегчих се до смърт. Винсънт Нолтън е толкова досаден. Такъв ужасен сноб. Не го понасям. — Добави предпазливо: — Не си пролича, нали?
— Не. Ти се държа много добре. Смя се на всичките му шеги… дори когато никой друг не се смееше.
— Значи си забелязала? Ефектът винаги е добър.
— Да, забелязах.
— Но според теб не бива да правя така, нали?
— Не съм казала такова нещо.
— Смяташ, че… не е изискано, нали?
— Не мисля такова нещо.
Той потъна още по-назад в креслото и брадата му се заби в гърдите, но не си даде труд да се помръдне. В камината пращеше огън. Беше угасил всички лампи. Светеше само една с жълт копринен абажур, но вместо да създава усещане за уют и спокойствие, на светлината й стаята изглеждаше пуста, като празен апартамент с изключени електрически уреди. Доминик седеше в другия край на стаята. Тънкото й тяло следваше послушно формите на стола с права облегалка; не беше вдървена, а твърде изправена, за да й е удобно. Бяха сами, но тя седеше като дама в обществото, като красив манекен на витрина, гледаща към оживено кръстовище.
Бяха се върнали от чаено парти в дома на Винсънт Нолтън, известен млад светски мъж, с когото Кийтинг се бе сприятелил. Вечеряха мълчаливо. Предстоеше им свободна вечер, без други ангажименти до следващия ден.
— Не биваше да се надсмиваш на теософията, когато говореше с госпожа Марш — каза той. — Тя вярва в теософията.
— Съжалявам. Ще бъда по-внимателна.