Зачака тя да заговори за нещо. Но тя мълчеше. Кийтинг си даде сметка, че тя никога не му бе заговорила първа, нито веднъж през двадесетте месеца на техния брак. Каза си, че това е смешно и че не е възможно; опита се да си спомни случай, когато тя да е започнала разговор с него. Разбира се, че имаше такива случаи; спомни си как веднъж го попита: „Кога ще се прибереш довечера?“ и „Искаш ли да поканим семейство Диксън на вечерята във вторник?“, както и още много подобни разговори.
Хвърли поглед към нея. Не беше отегчена, нито се опитваше да страни от него. Седеше в готовност, с интерес, насочен изцяло към него; не посягаше към книга, нито се вглъбяваше в свои далечни мисли. Гледаше го право в очите, без да отклонява погледа си, сякаш очаква да започнат разговор. Той осъзна, че тя винаги го гледа право в очите и се зачуди дали това му харесва. Да, харесва му, защото няма никакъв повод да ревнува, дори от тайните й мисли. Всъщност не, не му харесва чак толкова, не съвсем, защото не оставя възможност за бягство на никого от двамата.
— Току-що завърших „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза той. — Превъзходна книга. Написана от блестящ ум, от пакостник с обляно в сълзи лице, клоун със златно сърце, седнал за миг на Божия престол.
— Четох тази рецензия за книгата. В неделния „Банър“.
— А аз прочетох самата книга. Нали знаеш, че я прочетох.
— Колко хубаво си направил.
— Наистина ли? — Стана му приятно, че тя одобрява.
— Проявил си внимание към авторката. Сигурна съм, че й се иска хората да четат нейните книги. Така че е хубаво да отделиш време… особено когато предварително знаеш какво мислиш за книгата.
— Не знаех. Но съм съгласен с автора на рецензията.
— В „Банър“ пишат най-добрите автори.
— Така е. Разбира се. Следователно няма нищо лошо в това да съм съгласен с тях, нали.
— Абсолютно нищо. Аз винаги съм съгласна.
— С кого?
— С всекиго.
— Подиграваш ли ми се, Доминик?
— Дал ли си ми повод?
— Не. Разбира се, че не съм ти дал повод.
— Значи не ти се подигравам.
Той зачака. По улицата премина камион и грохотът му изпълни няколко секунди, но когато шумът замря, Кийтинг отново заговори:
— Доминик, бих искал да знам какво мислиш.
— За какво?
— За… за… — Замисли се за важна тема и отвърна: — … за Винсънт Нолтън.
— Мисля, че е човек, заслужаващ да му целунат задника.
— За бога, Доминик!
— Съжалявам. Неприличен език и лоши маниери. Разбира се, човек не бива да се държи така. Нека да помислим: Винсънт Нолтън е човек, с когото е приятно да общуваш. Старите фамилии заслужават голямо уважение. Освен това трябва да сме толерантни към чуждото мнение, защото толерантността е най-голямата добродетел. Следователно няма да е честно да налагаш мнението си на Винсънт Нолтън. Ако просто го оставиш да мисли каквото му харесва, той ще се радва да ти е полезен, защото е много човечен.
— Това вече е смислено — каза Кийтинг. Познатият език му върна усещането за уют. — Според мен толерантността е много важна, защото… — Млъкна. Завърши изречението с равен глас: — Ти каза точно същото и по-рано.
— Значи си забелязал — каза тя. Изрече го не като въпрос, а безразлично, отбелязвайки факта. В тона й нямаше сарказъм. Той би се зарадвал на сарказма, защото ако бе поискала да го нарани, щеше да изрази лично отношение. Но гласът й нито веднъж не бе изразил лично отношение към него, през всичките двадесет месеца.
Вторачи се в огъня. Точно това прави мъжа щастлив — да седи, загледан мечтателно в огъня, в собственото си огнище, в собствения си дом — така беше чувал и чел. Взря се в пламъците с немигащи очи, за да си наложи тази общоприета истина. Още само минута и ще се почувствам щастлив, каза си той и се опита да се съсредоточи. Не се случи нищо.
Помисли си колко убедително може да опише тази сцена на приятели, които ще завидят на пълноценното му щастие. Но защо не може да убеди самия себе си? Има всичко, което е поискал. Поиска да е пръв в професията и го постигна — през последната година се утвърди като най-добрия архитект. Поиска слава — имаше пет дебели албума с изрезки от вестници. Поиска богатство — имаше достатъчно, за да живее в лукс до края на дните си. Има всичко, което човек би могъл да си пожелае. Та нали всички хора се борят и страдат, за да постигнат онова, което е постигнал той? Та нали всички мечтаят, проливат кръвта си и умират в името на тези неща, без да ги постигнат? „Питър Кийтинг е най-щастливият човек на земята.“ Колко често чуваше тези думи!