Изтеклата година беше най-хубавата в живота му. Към всичко, което притежаваше, добави и невъзможното — Доминик Франкън. С такова удоволствие се подсмихваше, когато приятелите му повтаряха: „Питър, как успя?“ С такава наслада я представяше на хората, изричайки безгрижно: „Моята съпруга“, а после наблюдаваше глупавата, неовладяна завист в очите им. Спомни си как веднъж на голям прием елегантен пияница го попита, намигвайки с нескрито намерение в погледа:
— Я ми кажи, познаваш ли онова прекрасно създание?
— Донякъде — отвърна доволен Кийтинг, — тя ми е жена.
Често с благодарност си повтаряше, че бракът им всъщност се развива много по-добре, отколкото бе очаквал. Доминик се превърна в идеална съпруга. Посвети се изцяло на неговите интереси: да бъде мила с клиентите му, да забавлява приятелите му, да се грижи за дома. Не промени нищо в неговото всекидневие — нито навиците му, нито любимите му ястия, нито дори мебелите. Дойде само с дрехите си, не внесе нито една своя книга или пепелник в неговия дом. Когато той изказваше мнение по дадена тема, тя не спореше, а се съгласяваше с него. Тактично заемаше второто място, сякаш беше съвсем естествено той да я засенчва.
Очаквал бе да го отнесе порой и да го разбие върху непознати скали. Оказа се, че няма дори поточе, което да се влее в спокойната му река. Реката продължи да тече и сякаш някой заплува спокойно зад него; всъщност не, не беше плуване, а рязко, принудително движение, което го следваше по течението. Ако му бяха дали възможност той да определя поведението на Доминик след женитбата им, би поискал да се държи точно така.
Единствено нощите им го правеха нещастен и незадоволен. Тя му се отдаваше всеки път, когато я пожелае. Но винаги се повтаряше онова, което се случи през първата им нощ: тялото в ръцете му беше безразлично, безжизнено, без отклик. По отношение на него тя все още беше девствена, тъй като той не успя нито веднъж да я изтръгне от безразличието. Изгарящ от унижение, всеки път той решаваше, че повече никога не ще я докосне. Но желанието му се връщаше, раздухвано от неизменно присъстващата й красота. Поддаваше му се, когато не можеше да устои, но не му се случваше често.
Майка му изказа на глас онова, което той не бе дръзнал да признае пред самия себе си за своя брак.
— Нетърпимо е — каза майка му шест месеца след сватбата. — Поне веднъж да ми се беше ядосала, да ми беше казала нещо лошо, да хвърли нещо по мен — всичко щеше да е наред. Но това е нетърпимо.
— Кое точно, майко? — попита той, усещайки студена паническа тръпка.
— Няма значение, Питър — отговори тя.
Майка му, която обикновено го засипваше със забележки, мнения и укори, не каза повече дума за техния брак. Взе малък апартамент под наем и се изнесе от дома му. Ходеше му често на гости. Отнасяше се към Доминик винаги много любезно, но някак странно примирено. Той си казваше, че трябва да се радва, задето се е отървал от майка си, но не се радваше.
Така и не успя да проумее какво направи Доминик, за да му вдъхне надигащия се в него страх. Не можеше да я упрекне за нито една дума или жест. Но всичките двадесет месеца бяха като тази вечер: макар че му бе непоносимо да остане сам с нея, не искаше да я избягва, а и тя не се опитваше да страни от него.
— Никой ли няма да дойде довечера? — попита той безизразно, извръщайки лице от огъня.
— Не — каза тя и се усмихна. Усмивката беше преход към следващите й думи: — Да те оставя ли сам, Питър?
— Не! — почти извика той. Не трябва да звуча толкова отчаяно, помисли той и добави: — Не, разбира се. Радвам се, че цяла вечер ще съм насаме с жена си.
Интуитивно усети, че трябва да реши този проблем, да съумее да направи поносими миговете, когато са заедно и да събере смелост да не ги избягва, по-скоро заради самия себе си, отколкото заради нея.
— Какво искаш да правим довечера, Доминик?
— Каквото искаш ти.
— Искаш ли да отидем на кино?
— А ти?
— Не знам. Така ще убием време.
— Добре. Хайде да убием малко време.
— Всъщност не. Защо да го правим. Звучи ужасно.
— Така ли?
— Защо да бягаме от собствения си дом? Да останем тук.
— Добре, Питър.
Той замълча. Но мълчанието също е бягство, дори по-лошо бягство, каза си той. Попита я:
— Искаш ли да направим пасианс?