— Харесват ли ти пасиансите?
— Убиват вре… — Млъкна. Тя се усмихна.
— Доминик — каза той, загледан в нея — толкова си красива. Винаги си толкова… съвършено красива. Иска ми се винаги да ти го казвам.
— И аз искам да ми го казваш, Питър.
— Обичам да те гледам. Все се сещам какво каза Гордън Прескът. Той каза, че ти си съвършено математическо творение на Бог. Винсънт Нолтън каза, че си като пролетна утрин. А Елсуърт… Елсуърт каза, че си упрек към всички други жени на земята.
— А какво каза Ралстън Холкъм? — попита тя.
— О, няма значение! — отвърна рязко той и се обърна към огъня.
Разбирам защо не мога да понасям мълчанието, каза си той. Защото на нея й е все едно дали говоря или не, сякаш не съществувам и никога не съм съществувал… а това е по-страшно, отколкото някой да умре — да не се е раждал… Внезапно го обзе отчаяно, отчетливо желание да бъде реален за нея.
— Доминик, знаеш ли какво си мисля? — попита нетърпеливо.
— Не. Какво мислиш?
— Мисля го от известно време — обмислям го съвсем сам — не съм го споделял с никого. И никой не ми го е подсказал. Идеята е само моя.
— Чудесно. За какво става дума?
— Иска ми се да се изнесем извън града, да си построим собствена къща. Какво мислиш по въпроса?
— Идеята ми харесва. Колкото и на теб. Сигурно искаш да я проектираш сам.
— Не, по дяволите. Бенет ще ми предложи нещо. Той е специалист по проектиране на извънградски къщи.
— Добре ли ще ти е да пътуваш всеки ден?
— Не, струва ми се, че ще е доста досадно. Но нали знаеш, в наше време всеки човек с положение в обществото живее извън града. Чувствам се като пролетарий всеки път, когато се налага да призная, че живея в града.
— Добре ли ще се чувстваш, когато гледаш дърветата, градината и земята?
— О, това няма значение. Кога ще имам време за такива неща? Дървото си е дърво. Когато видиш кинопреглед за пролетната гора, все едно си видял всички дървета.
— Иска ли ти се да градинарстваш? Казват, че е много приятно да обработваш земята със собствените си ръце.
— И дума да не става! Каква градина ще имаме според теб? Можем да си позволим градинар, и то добър, така че съседите да се възхищават на нашата къща и градина.
— Ще се занимаваш ли с някакъв спорт?
— Да, сигурно ще спортувам.
— Какво?
— Мисля, че най-добре ще е да играя голф. Струва ми се, че членството в провинциален клуб, в община, където човек е един от най-видните хора, е различно от това да играеш голф някой и друг уикенд, а и се срещаш с избрани хора, от много по-висока класа. Така се създават контакти… — Усети се, и добави ядосано: — Освен това ще се науча да яздя кон.
— Обичам ездата. А ти?
— Не съм имал много време за езда. Вярно е, че ти разтърсва безмилостно вътрешностите. Но защо, по дяволите, Гордън Прескът да си въобразява, че е единственият мъж на земята, и да си държи в офиса снимка в екип за езда?
— Сигурно ще търсиш уединение?
— Не, не вярвам в приказките за пустинния остров. Мисля, че къщата трябва да е до голямо шосе, за да знаят хората, че там е имението на Кийтинг. Кой по дяволите е Клод Стенгъл, че да има къща извън града, а аз да живея в апартамент под наем? Започнахме почти заедно, но какво представлява той сега и къде съм аз — той трябва да е доволен, ако го знаят двама души и половина. Защо тогава живее в Уестчестър и…
Той млъкна. Тя седеше и го гледаше ведро.
— Проклятие! Ако не искаш да живеем извън града, защо не кажеш?
— Много ми се иска да правя всичко, което искаш ти, Питър. Да изпълнявам всяка твоя идея.
Той дълго мълча.
— Какво ще правим утре вечер? — попита, преди да осъзнае въпроса си.
Тя стана, отиде до бюрото и взе календара.
— Утре ще дойдат на вечеря семейство Палмър.
— Господи! — изпъшка той. — Толкова са досадни! Защо ли ги каним?
Тя остана права, държейки календара с крайчеца на пръстите си. Приличаше на снимка, фокусирана на календара, а тялото й губеше очертания някъде назад.
— Каним семейство Палмър — каза тя, — за да получим поръчката за техния нов магазин. Трябва да получим тази поръчка, за да разкажем в събота на семейство Едингтън, които сме поканили на вечеря. Едингтън няма да възложат никаква поръчка, но те са в Социалния Регистър. Семейство Палмър са ти досадни, а семейство Едингтън се отнасят високомерно към теб. Но ти трябва да ласкаеш хора, които презираш, за да направиш впечатление на други хора, които презират теб.