Дейвис бе затънал в мрачно униние, устата му яростно стискаше едновременно цигара и молив. Излишно беше Кийтинг да го пита какво е станало. Просто наведе приятелски лице над рамото на Дейвис. Дейвис изплю цигарата и избухна. Току-що бе научил, че трябва да работи извънредно през нощта, трети път през тази седмица.
— Трябва да остана до късно, Бог знае докога! Трябва да завърша този проклет боклук тази вечер! — той удари листовете пред себе си. — Погледни! Нужни са ми часове, за да свърша! Какво да правя?
— Ами, ти си най-добрият тук, Тим, има нужда от теб.
— По дяволите! Имам среща с Илейн довечера! Как да не отида? За трети път! Тя няма да ми повярва! Така ми каза последния път! Писна ми! Ще се кача при Могъщия Гай и ще му кажа къде да си завре плановете и работата! Стига толкова!
— Чакай — каза Кийтинг и се наведе още повече към него. — Чакай! Има и друг начин. Аз ще ги завърша вместо теб.
— Моля?
— Ще остана. Ще ги направя. Не се страхувай. Никой няма да забележи разликата.
— Пит! Наистина ли?
— Разбира се. Нямам какво да правя тази вечер. Само изчакай всички да си тръгнат, след това се измъквай.
— О, Пит! — въздъхна изкушено Дейвис. — Но виж, ако открият, ще ме уволнят. Ти си твърде нов за тази работа.
— Няма да открият.
— Не мога да изгубя работата си, Пит. Знаеш, че не мога да си го позволя. С Илейн скоро ще се женим. Ако се случи нещо…
— Нищо няма да се случи.
Малко след 18 ч. Дейвис крадешком напусна празната чертожна зала, а Кийтинг остана на неговата маса.
Сведен под единствената светеща зелена лампа, Кийтинг хвърли поглед към опустялото пространство в трите дълги зали, необичайно притихнали след напрегнатия ден. Почувства, че ги притежава, че ще ги притежава, усети го толкова сигурно, колкото движението на молива в ръката си.
Беше девет и половина, когато завърши чертежите, подреди ги внимателно на масата на Дейвис и излезе от кантората. Тръгна по улицата, изпълнен с усещане за лекота и свобода, като след хубава вечеря. И тогава внезапно осъзна самотата си. Трябваше да разкаже на някого какво направи тази вечер. Но нямаше на кого. За първи път му се прииска майка му да е в Ню Йорк. Но тя остана в Стантън, очаквайки деня, когато той ще може да я вземе при себе си. Нямаше къде да отиде, освен в приличния малък пансион на Западна Двадесет и осма улица, и да се изкачи три етажа до своята чиста, задушна малка стая. Беше се запознал с различни хора в Ню Йорк, с много хора, с много момичета. С едно от тях беше прекарал приятна нощ, въпреки че не си спомняше фамилното и име; но сега нямаше желание да се срещне с никой от тези хора. Сети се за Катрин Холси.
Изпратил й бе телеграма вечерта, след като се дипломира и после я забрави. Поиска му се да я види. Това непреодолимо желание възникна при отекването на името й в паметта му. Скочи в един автобус, тъй като Гринич Вилидж беше далеч, качи се на празния втори етаж, седна на най-предната седалка и проклинаше светофарите, щом светнеше червено. Винаги се чувстваше така, когато си мислеше за Катрин. Почуди се какво му става.
Запозна се с нея преди година в Бостън. Тогава тя живееше там с овдовялата си майка. Катрин му се стори грозновата и скучна, не се отличаваше с нищо, освен с хубава усмивка, а тя не беше достатъчна причина да я вижда отново. Звънна й по телефона още на следващата вечер. От множеството момичета, които опозна в студентските си години, тя бе единствената, с която не успя да стигне по-далеч от няколко целувки. Можеше да има всяко момиче, което пожелае, и добре го знаеше; знаеше, че и Катрин може да бъде негова; желаеше я; тя го обичаше и му го бе признала просто, открито, без страх или свенливост, без да иска нищо, без да очаква нищо от него; но той не се възползва от това. Гордееше се с момичетата, с които ходеше тогава — те бяха най-красивите, най-известните, най-добре облечените, и се наслаждаваше на завистта на своите състуденти. Срамуваше се от небрежната външност на Катрин, която никое момче не би погледнало повторно. Но се чувстваше най-щастлив, когато я водеше на танци, организирани от студентското дружество. Много пъти се бе влюбвал неудържимо, кълнейки се, че не може да живее без това или онова момиче; забравяше за Катрин по цели седмици, а тя никога не му напомняше за себе си. И винаги се връщаше при нея, внезапно, необяснимо, както стана и тази вечер.