— Защо говориш така?
— Искаш ли да погледнеш този календар, Питър?
— Е, всички правят така. Всички живеят за това.
— Да, Питър. Почти всички.
— Ако не ти харесва, защо не кажеш?
— Казала ли съм, че не ми харесва?
Той се замисли и призна:
— Не. Не, не си казала… Но така излиза от начина, по който поставяш нещата.
— Предпочиташ ли да се изразявам по-категорично — както се изказах за Винсънт Нолтън?
— Предпочитам… — Извика: — Предпочитам да изразиш мнение, по дяволите, поне веднъж!
Тя попита със същия равен глас:
— Чие мнение, Питър? На Гордън Прескът? На Ралстън Холкъм? Или на Елсуърт Тухи?
Извърна се към нея, опирайки се на облегалката на креслото, полуизправен и изпълнен с напрежение. Неяснотата между тях постепенно приемаше някаква форма. Започна да се досеща за думите, с които да я назове.
— Доминик — каза той меко и спокойно, — вече знам. Знам какъв е проблемът от самото начало.
— Мигар е имало проблем?
— Чакай. Много е важно. Доминик, никога, нито веднъж ти не си казала какво мислиш. За каквото и да било. Никога не си изразявала някакво желание. Каквото и да е желание.
— Какво лошо има в това?
— Но то… то е като смърт. Ти не си истинска. Ти си само едно тяло. Слушай, Доминик, ти не си даваш сметка, но аз ще се опитам да ти обясня. Нали знаеш какво е смърт? Когато тялото не може да се движи, когато няма… няма воля, няма мисъл. Разбираш ли? Нищо. Абсолютното нищо. Е, твоето тяло се движи… но само толкова. Другото, онова, което е в теб, твоята… о, не ме разбирай погрешно, не говоря за религия, но няма друга дума, затова ще я изрека: твоята душа… твоята душа не съществува. Никаква воля, никаква мисъл. Ти реално не съществуваш.
— А каква е истинската Доминик? — попита тя. За първи път прояви някакъв интерес, не му съчувстваше, но поне го слушаше внимателно.
— Какво е истинският човек ли? — попита той насърчен. — Не е само тялото. Той е… той е душата.
— Какво е душата?
— Най-важното. Онова, което е вътре в теб.
— Което мисли, преценява и взима решения ли?
— Да! Да, точно така. И което чувства. Ти… ти си се отказала от него.
— Значи има две неща, от които човек не може да се откаже: от мислите и желанията си, така ли?
— Да! На теб ти е ясно! По този начин ти си като труп за околните. Нещо като ходеща смърт. По-лошо е от престъпление. То е…
— Небитие?
— Да. Празно небитие. Ти не си тук. Никога не си била тук. Ако ми кажеш, че завесите в тази стая са отвратителни, ако ги разкъсаш и закачиш други, които ти харесват — ще има нещо реално от теб тук, в тази стая. Но ти не си правила такова нещо. Нито веднъж не каза на готвачката какъв десерт искаш за вечеря. Теб те няма тук, Доминик. Не си жива. Къде е твоето „аз“?
— А къде е твоето, Питър? — попита тихо тя.
Седеше неподвижен, с широко отворени очи. Тя разбра, че в този миг мислите му са ясни и бързи като визуален образ, че в мислите му преминават всичките преживени години.
— Не е вярно — каза той накрая с глух глас. — Не е вярно.
— Кое не е вярно?
— Онова, което каза.
— Не съм казала нищо. Зададох ти въпрос.
Очите му я умоляваха да заговори, да отрече. Тя се изправи и застана пред него. Силно изправената й стойка беше знак за живот — животът, който му липсваше и за който умоляваше, тази стойка беше позитивен знак за целенасоченост, но беше и стойка на съдник.
— Започваш да разбираш, нали, Питър? Ще бъда по-ясна. Никога не си искал да съм истинска. Никога не си искал някой да е истински. Но не искаше да го показвам. Искаше игра, която да помага на твоята игра — красива и сложна игра от извъртания, труфила и думи. Само думи. Не ти харесаха думите ми за Винсънт Нолтън. Но ти хареса, когато казах същото, маскирано с добронамереност. Не искаше аз да вярвам. Искаше само да те убедя, че вярвам. Истинската ми душа ли, Питър? Тя е истинска само когато е независима — вече разбра, нали? Истинска е само когато избира завеси и десерти — прав си, — завеси, десерти и религии, Питър, и как да изглеждат сградите. Но ти никога не си искал такова нещо. Ти искаше огледало. Хората искат да са заобиколени само с огледала. Да ги отразяват, докато и самите те отразяват. Като нелепата безкрайност, която се вижда в две срещуположни огледала в тесен коридор. Обикновено в най-долнопробните хотели. Отражения на отраженията, ехо на ехото. Без начало и без край. Без център и без цел. Дадох ти това, което искаше. Станах като теб, като твоите приятели, като онова, което се стреми да бъде по-голямата част от човечеството — само труфила. Но не стигнах дотам да декламирам рецензии за книги, за да прикрия неспособността си за преценка — казвах, че не мога да преценя. Не подражавам на чужди модели, за да прикрия творческото си безсилие — не създавам нищо. Не твърдя, че равенството е благороден възглед и че единението е върховна цел на човечеството — просто се съгласявам с всекиго. Нарече го смърт, нали Питър? Този вид смърт наложих на теб и на всички около нас. Но ти… ти не го правиш. На хората им е приятно с теб, харесват те, радват се на присъствието ти. Ти им спестяваш умирането в празнотата. Защото си го наложил… на самия себе си.