Той мълчеше. Тя се отдръпна от него, седна и зачака.
Той стана, направи няколко крачки към нея и каза:
— Доминик…
Падна на колене, вкопчи се в нея и зарови глава в скута й.
— Доминик, не е вярно, че никога не съм те обичал. Обичам те, винаги съм те обичал, не е било… само за да се показвам пред хората. Изобщо не беше така — обичах те. Двама души — ти и още един човек, мъж, винаги ме карате да изпитвам едно и също нещо. То не е точно страх, но е като стена, като отвесна стена, по която трябва да се изкатеря. Сякаш получавам заповед да се издигна, не знам накъде — нагоре. Винаги съм мразил този човек, но теб те обичах, винаги съм те обичал, затова се ожених за теб, макар да знаех, че ме презираш. Така че трябваше да ми простиш този брак, а не да ми отмъщаваш по този начин — не по този начин, Доминик — Доминик, не мога да отвърна на удара, аз…
— Кого мразеше, Питър?
— Няма значение.
— Кой е той?
— Никой. Аз…
— Кажи името му.
— Хауърд Роурк.
Тя дълго мълча. После сложи ръка върху косата му. Жестът като че ли изразяваше нежност.
— Не съм искала да ти отмъщавам, Питър — каза тихо.
— Тогава… защо?
— Омъжих се за теб, защото имах свои причини. Постъпих така, както светът налага да се действа. Но не мога да правя нещата половинчато. Онези, които могат, имат пукнатина в себе си. Повечето хора имат в себе си много пукнатини. Самозалъгват се, но не си го признават. Аз никога не съм се самозалъгвала. Затова трябваше да действам като всички вас, с тази разлика, че вършех нещата последователно и докрай. Вероятно съм те унищожила. Ако не ми беше все едно, щях да кажа, че съжалявам. Не съм имала такава цел.
— Доминик, обичам те. Но се страхувам. Ти промени нещо в мен, откакто се оженихме, откакто ти казах „да“. Дори да те загубя, не мога да стана отново такъв, какъвто бях преди — ти ми отне нещо, което имах…
— Не. Отнех ти нещо, което никога не си имал. Уверявам те, че е по-лошо.
— Какво?
— Казват, че най-лошото, което можеш да направиш на някого, е да унищожиш самоуважението му. Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.
— Доминик… не искам да говоря.
Тя сведе очи към лицето му, отпуснато в коленете й. Той видя в очите й съжаление и за миг усети колко ужасно е истинското съжаление, но не запомни това усещане, защото тутакси затвори мислите си за думите, с които би го запаметил.
Тя се наведе и го целуна по челото. За първи път го дари с целувка.
— Не искам да страдаш, Питър — каза тя нежно. — Сега е истинско — това съм аз — това са моите думи. Не искам да страдаш. Не изпитвам други чувства, но не искам да страдаш.
Той притисна устни към ръката й.
Вдигна глава и тя го погледна така, сякаш за миг наистина беше неин съпруг. Каза:
— Питър, ако можеш да останеш такъв, какъвто си сега…
— Обичам те — каза той.
Останаха така дълго време и мълчаха. Той не усещаше напрежение в тишината.
Телефонът звънна.
Но не звукът унищожи мига, а нетърпението, с което Кийтинг скочи и се втурна към телефона. Тя чу през отворената врата гласа му, в който прозвуча отблъскващо облекчение:
— Ало?… Здравей, Елсуърт!… Не, съвсем не… Свободен като птичка… Разбира се, ела, ела веднага!… Добре!
— Беше Елсуърт — каза той, връщайки се в хола. Гласът му беше весел, с арогантна нотка. — Иска да намине.