Тя замълча.
Той се зае да почиства пепелниците, в които имаше само по една клечка или угарка, подреди вестниците, добави в камината излишна цепеница, запали няколко лампи. Подсвиркваше си мелодия от мюзикъл.
Изтича да отвори, щом чу звънеца.
— Колко е приятно — каза на влизане Тухи. — В камината гори огън и двамата сте сами. Здравей, Доминик. Дано не ви притеснявам.
— Здравей, Елсуърт — отвърна тя.
— Никога не ни притесняваш — каза Кийтинг. — Нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. — Премести стол до огъня. — Сядай, Елсуърт. Какво ще пиеш? Като чух гласа ти по телефона… идеше ми да подскоча и да залая като кутре.
— Само не размахвай опашка — каза Тухи. — Не, не искам питие, благодаря. Как си, Доминик?
— Точно както преди година — отвърна тя.
— Но не както преди две години, нали?
— Не.
— Какво ли сме правили преди две години по това време? — попита нехайно Кийтинг.
— Тогава не бяхте женени — каза Тухи. — Праисторически период. Чакай да видя… какво се случи тогава? Струва ми се, че Храмът на Стодард току-що беше завършен.
— Така ли — каза Кийтинг.
Тухи попита:
— Чувал ли си нещо за твоя приятел Роурк… Питър?
— Не. Мисля, че от година или повече няма работа. Този път е свършено с него.
— Да, сигурно… А ти какво правиш, Питър?
— Нищо особено… Току-що прочетох „Храбрият Жлъчен Камък“.
— Хареса ли ти?
— Да! Знаеш ли, мисля, че е много важна книга. Защото е вярно, че няма такова нещо като свободна воля. Ние сме такива, каквито сме, правим това, което правим. Не сме виновни. Не бива никого да обвиняваме. Всичко се дължи на произхода… и на жлезите ни. Ако си добър, не си го постигнал сам — просто имаш късмет с жлезите. Ако си негоден, не бива да те наказват — не си имал късмет, това е. — Говореше предизвикателно, с настоятелност, необичайна за разговор на литературна тема. Не гледаше нито Тухи, нито Доминик, а сякаш говореше на стаята и на случилото се в тази стая.
— По принцип е така — каза Тухи. — Но за да сме логични, изобщо не бива да мислим за наказание на негодните. Защото те страдат не по своя вина, защото нямат късмет и не са надарени. Те заслужават някаква компенсация или по-скоро награда.
— Ами разбира се! — извика Кийтинг. — Това е… съвсем логично.
— И справедливо — каза Тухи.
— Успя ли да прокараш в „Банър“ онова, което искаше, Елсуърт? — попита Доминик.
— Какво имаш предвид?
— Храбрият Жлъчен Камък.
— О. Не, не бих казал, че успях. Не съвсем. Винаги има… непредвидими неща.
— За какво говорите? — попита Кийтинг.
— Професионални клюки — каза Тухи. Протегна ръце към огъня и размърда закачливо пръсти. — Между другото, Питър, правиш ли нещо за „Стоунридж“?
— Да върви по дяволите — каза Кийтинг.
— Какъв е проблемът?
— Знаеш какъв е проблемът. Познаваш негодника по-добре от мен. Да се появи възможност точно сега за такъв проект, който е като манна в пустинята и всичко да зависи точно от този мръсник Уайнънд!
— Какъв е проблемът с г-н Уайнънд?
— Хайде, Елсуърт! Много добре знаеш, че ако беше някой друг, щях да получа поръчката просто ей така — щракна с пръсти, — нямаше да се помръдна, собственикът сам щеше да ме потърси. Особено като знае, че архитект като мен сега практически бездейства в сравнение с работата, която може да поеме кантората ни. А господин Гейл Уайнънд се прави на свещен лама, алергичен към въздуха, който дишат архитектите.
— Това означава ли, че си опитал?
— Не ми говори. Повдига ми се. Похарчих триста долара, за да храня и поя разни мошеници, които ме убеждаваха, че могат да ми уредят среща с него. Останах си само с махмурлука. Май е по-лесно човек да се срещне с папата.
— Да разбирам ли, че искаш да получиш „Стоунридж“?
— Занасяш ли се, Елсуърт? Бих дал дясната си ръка за тази поръчка.
— Не е препоръчително. Няма да можеш да чертаеш, нито да се преструваш, че чертаеш. По-добре да дадеш нещо не толкова материално.
— Бих дал душата си.
— Наистина ли, Питър? — попита Доминик.
— Какво си наумил, Елсуърт? — сопна се Кийтинг.
— Имам практично предложение — каза Тухи. — Кой беше най-ефективният ти търговски агент в миналото, спечелил някои от най-добрите ти поръчки?