Тухи се разсмя. Но смехът му издаде, че не очаква този въпрос. Тя каза презрително:
— Не показвай изненадата си, Елсуърт.
— Добре. Ще говорим направо. Нямам нищо конкретно против г-н Гейл Уайнънд. Отдавна имам планове да му уредя среща с теб. Ако искаш да научиш дребни подробности, вчера сутринта той направи нещо, което ме ядоса. Твърде наблюдателен е. Затова реших, че вече е време.
— Освен това и въпросът със „Стоунридж“.
— Освен това и „Стоунридж“. Знаех, че ще проявиш интерес. Никога не би се продала, за да спасиш страната си, душата си или живота на мъжа, когото обичаше. Но ще се продадеш, за да спечелиш за Питър Кийтинг поръчка, която той не заслужава. Да видим какво ще остане после от теб. Или от Гейл Уайнънд. За мен също ще е интересно.
— Съвсем правилно, Елсуърт.
— Прав ли съм? Дори и за мъжа, когото обичаше… ако изобщо си го обичала?
— Да.
— Не би ли се продала за Роурк? Нищо, че не искаш и да чуеш това име.
— Хауърд Роурк — изрече тя с равен глас.
— Много си смела, Доминик.
Кийтинг се върна. Поднесе коктейли. Очите му бяха трескави. Правеше излишни движения.
Тухи вдигна чаша и каза:
— За Гейл Уайнънд и „Ню Йорк Банър“!
III
Гейл Уайнънд стана и я посрещна насред кабинета си.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кийтинг.
— Приятно ми е, господин Уайнънд — каза Доминик.
Предложи й стол, но когато тя седна, той не се настани на стола зад бюрото си, а остана прав, изучавайки я професионално, като експерт. С поведението си показваше, че върши нещо очевидно необходимо, което й е ясно и в което няма нищо неуместно.
— Изглеждате като стилизирана версия на вашата собствена стилизирана версия — каза той. — Като правило, когато види модели на произведения на изкуството, човек става атеист. Но този път скулпторът и Бог са били доста близки.
— Какъв скулптор?
— Който е изваял вашата статуя.
Той знаеше, че зад статуята се крие някаква история и се увери, че е така от изражението на лицето й, което за миг се стегна, изпадайки в противоречие с пълното й равнодушие и самообладание.
— Къде и кога видяхте статуята, господин Уайнънд?
— В моята галерия тази сутрин.
— Откъде я взехте?
Беше негов ред да се зачуди.
— Мигар не знаете?
— Не.
— Вашият приятел Елсуърт Тухи ми я изпрати. Направи ми подарък.
— За да ми издейства тази среща ли?
— Не с толкова пряк мотив, за какъвто ми се струва, че си мислите. Но по същество — да.
— Не ми е казал.
— Имате ли нещо против да притежавам тази статуя?
— Не особено.
— Очаквах да кажете, че много се радвате.
— Не.
Той седна небрежно на ръба на бюрото, изпъна крака и кръстоса глезените си. Попита я:
— Да разбирам ли, че сте изгубили следите на статуята и се опитвате да я откриете?
— Цели две години.
— Няма как да я получите. — Добави, наблюдавайки я: — Можете да получите „Стоунридж“.
— Променям си мнението. Радвам се, че Тухи ви я е подарил.
Обзе го горчива тръпка на тържество, но и на разочарование, установявайки, че може да чете мислите й, които се оказаха прозрачни. Попита:
— Защото подаръкът му ви издейства тази среща ли?
— Не. Защото вие сте предпоследният човек на света, който бих искала да притежава статуята. Последният е Тухи.
Усещането за тържество се изпари: жена, която се опитва да спечели „Стоунридж“, не би казала, нито би помислила такова нещо. Попита я:
— Не знаехте ли, че Тухи я притежава?
— Не.
— Трябва заедно да се заемем с нашия общ приятел господин Елсуърт Тухи. Не ми харесва да съм пионка и мисля, че и на вас не ви харесва. Струва ми се дори, че никой не би могъл да ви превърне в пионка. Има твърде много неща, които господин Тухи е решил да премълчи. Името на скулптора например.
— Не ви ли го каза?
— Не.
— Стивън Малъри.
— Малъри?… Не е ли онзи, който се опита… — Разсмя се високо.
— Какъв е проблемът?
— Тухи ми каза, че не помни името. Точно това име.
— Господин Тухи още ли ви удивлява?
— Няколко пъти през последните няколко дни. В наглостта му има нещо твърде изтънчено. То се постига много трудно. Почти ми харесва колко го бива.