— Не споделям вашия вкус.
— В никоя област ли? В скулптурата… или в архитектурата?
— Със сигурност не в архитектурата.
— Не е ли много голяма грешка, че го казвате?
— Вероятно.
Погледна я и каза:
— Интересна сте.
— Не се опитвам да съм интересна.
— Това е третата ви грешка.
— Третата ли?
— Първата беше свързана с г-н Тухи. В дадените обстоятелства човек би очаквал да го хвалите пред мен. Да го цитирате. Да се позовавате на големия му авторитет по въпросите на архитектурата.
— Но човек би очаквал вие да познавате Елсуърт Тухи. Тогава всички цитати са излишни.
— Смятах да ви го кажа… ако ми бяхте дали възможността, която няма да ми дадете.
— Така е по-забавно.
— Очаквахте да се забавлявате ли?
— Наистина се забавлявам.
— Заради статуята ли? — Той не откриваше друго слабо място.
— Не. — Гласът й беше твърд. — Не заради статуята.
— Кажете ми, кога е направена и с каква цел?
— И това ли е забравил г-н Тухи?
— Изглежда.
— Помните ли скандала около сградата, наречена Храма на Стодард? Беше преди две години. Тогава вие бяхте извън страната.
— Храма на Стодард… Откъде знаете къде съм бил преди две години?… Чакайте, Храмът на Стодард. Спомням си: светотатствена църква или нещо от сорта, заради което бригадата в защита на Библията изрева до небесата.
— Да.
— Имаше… — Той млъкна. Гласът му прозвуча рязко и с неохота, като нейния. — Имаше и статуя на гола жена.
— Да.
— Разбирам.
Помълча за малко. После заговори дрезгаво, сякаш за да прикрие раздразнение, чиято причина тя не можеше да отгатне:
— По онова време бях около Бали. За жалост цял Ню Йорк видя тази статуя, преди да я видя аз. Но когато плавам, не чета вестници. Издал съм заповед да бъде уволняван всеки, който се приближи с вестник на Уайнънд до яхтата ми.
— Не сте ли виждали снимки на Храма на Стодард?
— Не. Сградата беше ли достойна за статуята?
— Статуята беше почти достойна за сградата.
— Разрушиха я, нали?
— Да. С помощта на вестниците на Уайнънд.
Той сви рамене.
— Помня, че Алва Скарет много се забавляваше тогава. Голяма история. Съжалявам, че съм я изпуснал. Но Алва се справи много добре. Между другото, откъде знаете, че не съм бил в страната и защо сте запомнили този факт?
— Заради тази история загубих работата си при вас.
— Вашата работа? При мен?
— Не знаете ли, че моминското ми име е Доминик Франкън?
Раменете му се свиха напред под елегантното сако, изразявайки изненада и безсилие. Вторачи се в нея и след малко отвърна:
— Не.
Тя се усмихна равнодушно и каза:
— Изглежда Тухи е искал да създаде възможно най-големи трудности и на двама ни.
— По дяволите Тухи. Трябва да изясним нещата. Нелепо е. Значи вие сте Доминик Франкън?
— Това е моминското ми име.
— И сте работили тук, в тази сграда, години наред?
— Шест години.
— Защо не съм ви виждал?
— Сигурна съм, че не познавате всеки свой служител.
— Мисля, че ви е ясно какво имам предвид.
— Да го кажа ли вместо вас?
— Да.
— Защо аз не съм направила опит да се запозная с вас?
— Точно така.
— Нямах желание.
— Точно това е нелепо.
— Да подмина ли тези ваши думи или да вникна в тях?
— Ще ви спестя необходимостта да избирате. С вашата красота, като сте знаели каква слава ми се носи според хорските приказки — защо не се опитахте да направите голяма кариера в „Банър“?
— Никога не съм се стремила към кариера в „Банър“.
— Защо?
— Вероятно по същата причина, заради която вие сте забранили вестниците на Уайнънд на яхтата си.
— Основателна причина — каза тихо той. После попита непринудено: — Кажете ми, какво направихте, за да ви уволня? Написахте нещо в разрез с нашата политика, ако не се лъжа?
— Опитах се да защитя Храма на Стодард.
— Бяхте достатъчно неразумна и се опитахте да сте искрена на страниците на „Банър“ ли?