— Радвам се, че не казахте колко се възхищавате от работата на Питър Кийтинг.
— А вие не ми казахте колко се радвате, че ще влезете в шикозния списък на любовниците на Гейл Уайнънд.
— Може да ви достави удоволствие да го призная, ако пожелаете, но на мен ми се струва, че ние ще се разбираме много добре.
— Много е възможно. Най-малкото с вас преживявам нещо ново: правя това, което винаги съм правил, но честно. Да ви дам ли нарежданията си? Няма да се преструвам, че не са нареждания.
— Ако желаете.
— Ще дойдете с мен на двумесечно плаване на моята яхта. Ще отплаваме след десет дни. Когато се върнем, ще сте свободна да се върнете при съпруга си с договора за „Стоунридж“.
— Чудесно.
— Бих искал да се срещна с вашия съпруг. Ще вечеряме ли тримата в понеделник вечерта?
— Да, ако желаете.
Тя стана да си ходи. Той я попита:
— Да ви кажа ли каква е разликата между вас и статуята?
— Не.
— Но аз искам да ви я кажа. Изумително е да видиш едни и същи елементи, използвани в две композиции с противоположни теми. Всички ваши елементи, използвани в статуята, са на тема възторг. Но вашата тема е страданието.
— Страдание ли? Не смятам, че съм показала такова нещо.
— Не го показвате. Точно това исках да кажа. Щастливият човек не може да бъде толкова неподатлив на болка.
Уайнънд се обади на своя агент за произведения на изкуството и поръча да му уреди да види творби на Стивън Малъри. Отказа да се срещне лично с Малъри. Никога не се срещаше с онези, чиито произведения харесваше. Агентът изпълни светкавично поръчката. Уайнънд купи пет от творбите, които видя и плати повече, отколкото агентът се надяваше.
— Господин Малъри би искал да знае — каза агентът — какво е привлякло вниманието ви към него.
— Видях една негова работа.
— Коя?
— Няма значение.
Тухи очакваше Уайнънд да го потърси след срещата с Доминик. Уайнънд не се обади. Но няколко дни по-късно, срещайки случайно Тухи в редакцията, Уайнънд попита на висок глас:
— Господин Тухи, толкова много ли са хората, които са се опитвали да ви убият, та не им помните имената?
Тухи се усмихна и отвърна:
— Сигурен съм, че мнозина имат такова желание.
— Ласкаете себеподобните си — каза Уайнънд и се отдалечи.
Питър Кийтинг се загледа в бляскавия салон на ресторанта. Беше най-елитният и най-скъпият в града. Кийтинг се разтапяше от удоволствие при мисълта, че е гост на Гейл Уайнънд.
Опитваше се да не се вторачва в грациозната елегантност на Уайнънд, който седеше срещу него на масата. Благославяше Уайнънд, че е решил да ги покани на вечеря на публично място. Хората се вглеждаха в Уайнънд — наистина дискретно и с обиграна прикритост, но все пак се вглеждаха в него и вниманието им се насочваше и към двамата гости на масата на Уайнънд.
Доминик седеше между двамата мъже. Облечена беше с бяла копринена рокля с дълги ръкави и качулка. Монашеската дреха имаше изумителен ефект на вечерно облекло единствено поради факта, че беше напълно неподходяща за целта. Не носеше никакви бижута. Златистата й коса приличаше на гугла. Матовата бяла коприна се огъваше с движенията на тялото й, откроявайки го със студена невинност, като предмет за публично жертвоприношение, който не се прикрива, нито е обект на желание. Кийтинг не харесваше тази рокля, но му се стори, че Уайнънд й се възхищава.
Висок и пълен мъж, седнал на отдалечена маса, ги гледаше настоятелно. Едрият мъж стана и Кийтинг разпозна Ралстън Холкъм, който забърза към тях.
— Питър, момчето ми, толкова се радвам да те видя — избоботи Холкъм, разтърси ръката му и се поклони на Доминик, пренебрегвайки демонстративно Уайнънд. — Къде изчезна? Защо не те виждам напоследък? — Преди три дни обядваха заедно.
Уайнънд се бе изправил и стоеше леко наведен, с любезно изражение. Кийтинг се поколеба и каза с явна неохота:
— Г-н Уайнънд — г-н Холкъм.
— Да не би г-н Гейл Уайнънд? — каза Холкъм съвършено невинно.
— Г-н Холкъм, ако видите на живо някой от братята Смит, онези на таблетките против кашлица, ще го познаете ли? — попита Уайнънд.