Кийтинг усети, че дланите му са влажни и че се е вкопчил в салфетката на скута си. Уайнънд и Доминик се хранеха бавно и изискано, сякаш седяха на друга маса. Кийтинг си помисли, че не приличаха на хора, нито един от тях двамата нямаше вид на човек. Нещо се бе стопило, светлината от кристалите в помещението бе като рентгеново лъчение, което преминаваше не само през костите, а много по-дълбоко. Те са духове, помисли той, духове, седнали около масата, духове във вечерно облекло, без междинната форма на плътта, ужасяващи в голотата си — ужасяващи, защото очакваше да види мъчители, а пред очите му беше пълна невинност. Зачуди се какво ли виждат те, какво има в собствените му дрехи, ако физическото му тяло ги е напуснало.
— Не искате ли? — каза Уайнънд. — Не искате ли да постъпвате така, г-н Кийтинг? Но разбира се, не сте длъжен. Просто кажете, че не искате. Няма да ви се разсърдя. Ето го там г-н Ралстън Холкъм, в другия край на салона. Той може да проектира „Стоунридж“ не по-зле от вас.
— Не знам какво имате предвид, г-н Уайнънд — прошепна Кийтинг. Очите му бяха вперени в доматената салца на салатата, която беше мека и се клатеше. Повдигна му се.
Уайнънд се обърна към Доминик.
— Помните ли, че си говорехме за един стремеж, г-жо Кийтинг? Казах ви, че в този стремеж вие не ще успеете. Погледнете съпруга си. Той е специалист в тези неща — и то без никакви усилия. Така се прави. Опитайте и вие някой ден. Не си правете труда да ми казвате, че не можете. Зная, че не можете. Вие сте аматьорка, скъпа.
Кийтинг помисли, че трябва отново да заговори, но нямаше сили, поне докато салатата е пред него. Изпитваше ужас от тази чиния, а не от изтънчения звяр от другата страна на масата. Останалата част от помещението беше топла и безопасна. Наведе се и събори с лакът чинията от масата.
Издаде звук, изразяващ съжаление. Приближи се някакъв човек, последваха любезни извинения и изсипаното изчезна от килима.
Кийтинг чу глас, който каза:
— Защо постъпвате така? — Две лица бяха обърнати към него. Осъзна, че той е изрекъл тези думи.
— Господин Уайнънд не го прави, за да те изтезава, Питър — каза спокойно Доминик. — Предназначено е за мен. Иска да види колко мога да понеса.
— Така е, г-жо Кийтинг — каза Уайнънд. — Но е вярно отчасти. А другата причина е за да се оправдая.
— Пред кого?
— Пред вас. И пред себе си, вероятно.
— Налага ли се?
— Понякога. „Банър“ е вестник, достоен за презрение, нали? Е, платил съм с честта си за привилегията да заемам положение, в което мога да се забавлявам, наблюдавайки какво прави честта на другите хора.
Дрехите ми, помисли Кийтинг, не съдържат нищо, защото двете лица вече не ме забелязват. Беше в безопасност, мястото му на масата беше празно. Зачуди се от голямо и сигурно разстояние защо двамата се гледат спокойно, не като врагове, нито като двама екзекутори, а като съмишленици.
Два дни преди датата на отплаването Уайнънд се обади на Доминик късно вечерта.
— Можете ли да дойдете веднага? — попита той и добави след краткото й мълчание: — Не, не е това, за което си мислите. Аз спазвам споразуменията. Не сте застрашена. Просто искам да ви видя тази вечер.
— Добре — отвърна тя и чу с изумление как той изрече тихо:
— Благодаря.
Вратата на асансьора се отвори в частното фоайе на неговия апартамент. Чакаше я там, но не я покани да излезе, а влезе при нея в асансьора.
— Не искам да влизате в дома ми. Отиваме на долния етаж.
Пиколото в асансьора го изгледа смаяно.
Кабината спря и се отвори пред заключена врата. Уайнънд я отключи, отстъпи, за да я пусне да излезе първа, и я последва в галерията. Тя си спомни, че на това място никога не са били допускани външни хора. Замълча. Той не й предложи обяснение.
В продължение на четири часа тя вървеше из просторните стаи, разглеждайки събраната в тях невероятна красота. Подът бе застлан с плътен килим. Не се чуваше никакъв шум от стъпки, нито от града навън. Нямаше прозорци. Той вървеше след нея и спираше, когато тя спре. Очите му следваха нейните от творба на творба. Понякога погледът се спираше на лицето й. Тя отмина статуята от Храма на Стодард.
Не я приканваше нито да остане, нито да бърза, сякаш й беше подарил галерията. Когато тя реши да си тръгва, той я изпрати до вратата. Тя попита:
— Защо искахте да видя галерията? Това няма да подобри мнението ми за вас. Може би дори ще го влоши.