— Да, щях да го очаквам, ако разсъждавах по този начин. Но не съм разсъждавал така. Само исках да я видите.
IV
Слънцето беше залязло, когато слязоха от колата. Небето беше зелено, водата — сребриста. Огнени проблясъци просветваха по очертанията на облаците и по месинговите обкови на бялата яхта, тръпнеща от жизненост и устрем в притихналата шир.
Доминик погледна надписа „Правя го“, изписан с позлатени букви на белия изящен нос.
— Какво означава името на яхтата? — попита тя.
— Това е моят отговор на думи, които съм чувал от отдавна починали хора. Макар че може би за мен само те са безсмъртни. В детството си най-често чувах следното изречение: „Не ти командваш тук.“
Той никога не отговаря на този въпрос, спомни си тя. Но на нея отговори веднага, без да се замисля, че прави изключение. Тя долови, че го обзема спокойствие — нещо ново и необичайно за него, усещане за ведрост и равновесие.
Щом се качиха на борда, яхтата заплава, сякаш задвижена от стъпките на Уайнънд по палубата. Той застана до парапета, без да се докосва до нея. Загледа се в дългата кафява суша, която се отдалечаваше, издигайки се и потъвайки в небето. После се обърна към нея. В очите му нямаше нищо ново, никакво начало, а само връщане на погледа — сякаш непрекъснато бе гледал само нея.
Слязоха долу и той влезе с нея в каютата й.
— Моля, уведомете ме, ако имате някакви желания. — Излезе през друга, вътрешна врата, водеща към неговата спалня. Затвори я и не се върна.
Тя се разходи лениво из каютата. Отражението й я следваше по лакираните повърхности от светло дърво. Отпусна се в ниско кресло, кръстоса глезени и мушна ръце под главата си. Загледа се в люка. Зеленият цвят преминаваше в тъмносин. Протегна ръка, за да светне лампата; синьото изчезна и се превърна в черен кръг стъкло.
Стюардът обяви, че е време за вечеря. Уайнънд почука на вратата и я поведе към трапезарията. Поведението му я озадачаваше: беше весел, но спокойствието му излъчваше необичайна сериозност.
Седнаха на масата и тя попита:
— Защо ме оставихте сама?
— Реших, че може би искате да останете сама.
— За да свикна с мислите си ли?
— Може да се каже и така.
— Свикнах с тях още преди да дойда в кабинета ви.
— Да, разбира се. Простете ми, ако съм допуснал, че можете да проявите слабост. Вече не допускам. Между другото, не ме попитахте къде отиваме.
— Това също би било слабост.
— Вярно е. Радвам се, че не ви интересува. Защото никога не тръгвам за определено място. Този кораб не е предназначен да плава до конкретни места, а да плава далеч от тях. Понякога спирам в някое пристанище само заради удоволствието да отплавам. И все си казвам: ето още едно място, което няма да ме задържи.
— На времето много пътувах. Винаги съм се чувствала по същия начин. Казвали са ми, че се чувствам така, защото мразя хората.
— Нали не вярвате на подобни глупости?
— Не знам.
— Сигурен съм, че ви е ясно какво се крие зад тази конкретна глупост. Имам предвид твърдението, че прасето е символ на любов към човечеството — прасето, което е всеядно. Всъщност истински човекомразец е онзи, който обича всички и се чувства добре навсякъде. Той не очаква нищо от хората и затова не се отвращава от покварата, под каквато и форма да е тя.
— Имате предвид онзи, който твърди, че и у най-лошия от нас има нещо добро?
— Имам предвид онзи, който арогантно твърди, че обича еднакво и скулптора, изваял вашата статуя, и човека, който прави балони с Мики Маус, за да ги продава на улицата. Имам предвид човеколюбеца, който предпочита Мики Маус пред вашата статуя — а такива са много. Имам предвид човека, който обича еднакво пламенно Жана Д’Арк и продавачките в магазините за дрехи на Бродуей. Имам предвид човека, който обича еднакво възторжено вашата красота и жените, които вижда в метрото — онези, които не могат да кръстосат крака, без да покажат преливаща от жартиерите плът. Имам предвид онзи, който еднакво обича чистите, нетрепващи, безстрашни очи на човека, загледан през телескоп, и празния втренчен поглед на слабоумния. Имам предвид цяла една голяма, щедра, великодушна група хора. Да не би вие да мразите човечеството, г-жо Кийтинг?
— Вие казвате всичко, което… откак се помня… откак съм прогледнала и съм започнала да мисля… ме… — Тя млъкна.
— Ви измъчва. Разбира се. Не можеш да обичаш човека, без да мразиш повечето същества, които се представят с това име. Или едното, или другото. Човек не може да обича безпристрастно и Бог, и светотатството. Освен ако не знае, че е извършено светотатство. Защото не познава Бог.