— Какво ще кажете, ако ви отговоря така, както обикновено ми отговарят на мен — че любовта е способност да прощаваш?
— Ще кажа, че е цинизъм, на който вие не сте способна — макар че се смятате за експерт по тези въпроси.
— Или че любовта е милосърдие.
— О, замълчете. Стига толкова. Противно ми е да слушам такива приказки от вас, дори под формата на шега.
— Как бихте отговорили?
— Че любовта е преклонение, обожание, прослава, поглед към небето. Тя не е бинт за гнойна рана. Но те не го знаят. Онези, които говорят най-невежествено за любовта, са хората, които никога не са я изпитали. Те сваряват разреден бульон от състрадание, съчувствие, презрение и безразличие, и го наричат любов. Ако узнаеш какво значи да обичаш, както го знаем и вие, и аз — да изпитваш всеотдайна страст към най-възвишеното, — не си способен на нищо по-малко.
— Както го знаем вие и аз ли?
— Изпитваме го, щом видим нещо като вашата статуя. Това чувство няма нищо общо нито с прошката, нито с милосърдието. Иде ми да убия онзи, който твърди, че има. Но когато види вашата статуя, такъв човек не чувства нищо. На него му е все едно дали гледа статуята или куче със счупена лапа. За него е по-благородно да превърже лапата на кучето, отколкото да съзерцава вашата статуя. Затова ако устремите поглед към възвишеното, ако искате възторг, ако търсите Бог и отхвърляте промиването на рани като негов заместител, хората казват, че мразите човечеството, госпожо Кийтинг. Защото сте извършили престъплението да познаете любовта, която човечеството не е съумяло да заслужи.
— Господин Уайнънд, четохте ли онова, заради което бях уволнена?
— Не. Не го прочетох тогава. А сега нямам смелост.
— Защо?
Той подмина въпроса и каза с усмивка:
— И така, вие дойдохте при мен и казахте: „Вие сте най-долният човек на земята. Предлагам ви се, за да се науча да презирам себе си. Липсва ми това, чрез което повечето хора живеят. За тях животът е поносим, но за мен не е.“ Нали ви е ясно какво демонстрирахте?
— Не очаквах, че ще го разберете.
— Не очаквахте да го разбере издателят на „Ню Йорк Банър“, естествено. Съвсем правилно. А аз очаквах красива курва, приятелка на Елсуърт Тухи.
И двамата се разсмяха. Странно е, че разговаряме без напрежение, каза си тя. Той сякаш бе забравил целта на пътуването. Спокойствието му се превръщаше в заразително усещане за хармония между тях.
Тя наблюдаваше дискретната изисканост, с която бе сервирана вечерята, гледаше бялата покривка на масата на фона на наситено червените махагонови стени. Атмосферата на яхтата й създаваше усещането, че за първи път попада на истински луксозно място: луксът бе на втори план, той беше толкова обичаен за него фон, че оставаше незабелязан. Този мъж омаловажаваше собственото си богатство. Тя познаваше богати хора, застинали в преклонението си към парите — тяхната върховна цел. Но луксът не беше нито цел, нито върхово постижение на мъжа, облегнат нехайно на масата. Тя се запита каква ли е неговата цел.
— Корабът ви подхожда — каза тя.
Очите му изразиха удоволствие и благодарност.
— Благодаря ви… А галерията?
— Да. Само че за нея има по-малко извинения.
— Не искам да ми намирате извинения. — Каза го просто, без укор.
Приключиха вечерята. Тя очакваше неизбежната покана, но покана не последва. Той седеше, пушеше и говореше за яхтата и за океана.
Ръката й се бе отпуснала на покривката, близо до неговата. Видя, че гледа към ръката й. Понечи бързо да я отдръпне, но си наложи да я задържи. Помисли си: сега ще го направи.
Но той стана и каза:
— Хайде да се качим на палубата.
Застанаха до парапета, загледани в черната пустош. Невидимото пространство бе осезаемо само от докосването на въздуха по лицата им. Няколко звезди придаваха реалност на празното небе. Няколко бели огнени искри вдъхваха живот на океана.
Той стоеше безгрижно приведен, с вдигната ръка, стиснала един стълб. Тя наблюдаваше искрите, които се сипеха и очертаваха вълните, следвайки контура на тялото му. Това също му подхождаше.
Попита го:
— Мога ли да изрека още една изтъркана фраза, за която никога не сте се замислял?