— Коя е тя?
— Никога не сте си давали сметка колко сте малък, като гледате океана.
Той се засмя.
— Никога. Нито като гледам планетите. Или планинските върхове. Или Големия каньон. Защо да усещам такова нещо? Като гледам океана, чувствам колко могъщ е човекът. Мисля си за великолепната способност на човека, създал този кораб, за да покори цялото това безбрежно пространство. Като гледам планински върхове, аз си мисля за тунели и динамит. А като погледна планетите, си мисля за самолети.
— Да. Но неповторимият възторг, който хората изпитват, съзерцавайки природата, на мен никога не ми го вдъхва природата, а само… — Тя млъкна.
— Какво?
— Сградите — прошепна тя. — Небостъргачите.
— Защо се поколебахте да го кажете?
— Аз… не знам.
— Бих разменил най-прекрасния залез, за да зърна силуета на Ню Йорк. Особено когато детайлите се губят. Когато се виждат само формите, формите и мисълта, която ги е сътворила. Небето над Ню Йорк и видимата човешка воля. Мигар имаме нужда от друга религия? А хората ми разказват как са пътували до усойна дупка в джунглата, за да се поклонят в порутен храм, на каменно чудовище със зъл поглед и издут корем, издялано от прокажен туземец. Да не би да търсят красотата и гения? Или усещането за възвишеност? Нека тогава дойдат в Ню Йорк, на брега на Хъдсън, да погледнат и да паднат на колене. Като гледам града от прозореца си — не, не се чувствам малък, но чувствам, че ако над града надвисне заплаха от война, бих се хвърлил в бездната, за да защитя сградите с тялото си.
— Гейл, не знам дали слушам вас или себе си.
— Себе си ли чухте току-що?
Тя се усмихна.
— Всъщност не. Но не се отказвам от думите си, Гейл.
— Благодаря… Доминик. — Явно се забавляваше. — Но ние не говорехме нито за вас, нито за мен. Говорехме за други хора. — Облакъти се на парапета и заговори, гледайки проблясъците във водата. — Интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни. Да вземем например твърдението колко малък се чувства човек пред природата. Това съвсем не е изтъркана фраза, а на практика е институция. Забелязали ли сте с какъв назидателен тон я казва всеки, който я изрича? Вижте ме, сякаш иска да каже той, колко съм щастлив, че съм пигмей, колко съм добродетелен. Чували ли сте с какво доволство хората цитират някой много известен човек, че не се чувства тъй велик, щом види Ниагарския водопад? Сякаш мляскат от удоволствие при мисълта, че са като прашинки пред бруталната сила на земетресението. Сякаш запълзяват на четири крака, удряйки чела в калта пред величието на урагана. Съвсем различен обаче е духът, обуздал огъня, водната пара и електричеството, духът, прекосил океана с платноходи, духът, построил самолети и язовири… и небостъргачи. От какво се страхуват хората? Какво толкова мразят онези, които обичат да пълзят? И защо?
— Когато открия отговора на този въпрос, ще сключа мир със света — отвърна тя.
Той продължи да й говори за пътуванията си, за континентите отвъд падналия мрак, мракът, който превръщаше пространството в мека завеса, притисната към клепачите им. Тя чакаше. Престана да отговаря. Даде му възможност да използва кратките мигове тишина, за да сложи край на този разговор и да каже очакваните от нея думи. Но той не ги каза. Попита я:
— Изморена ли си, скъпа?
— Не.
— Ще ти донеса шезлонг, ако искаш да седнеш.
— Не, добре ми е тук.
— Хладно е. Но утре ще сме далеч на юг. Ще видиш как океанът пламти през нощта. Прекрасно е.
Той потъна в мълчание. Тя чуваше скоростта на кораба сред звуците на водата, която стенеше от силата, прорязваща дълга рана в нейната повърхност.
— Кога отиваме долу? — попита тя.
— Няма да ходим долу.
Каза го тихо, някак особено, сякаш безпомощен пред факт, който не може да промени. Попита я:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Тя не успя да скрие смайването си. Той го бе предвидил. Усмихна се кротко и разбиращо.
— Най-добре да не говорим повече. — Подбираше думите си. — Но ти би предпочела да чуеш тези неща, защото мълчанието между нас е повече, отколкото имам право да очаквам. Не искаш да ми говориш много. Затова взех думата вместо теб тази вечер. Нека пак да говоря вместо теб. Ти ме избра за символ на презрението си към хората. Ти не ме обичаш. Не желаеш да ми дадеш нищо. Аз съм твоят инструмент за самоунищожение. Знам всичко това, приемам го и пак искам да се омъжиш за мен. Ако искаш да извършиш най-отблъскващото нещо, за да отмъстиш на света, не се продавай на врага си, а се омъжи за него. Не противопоставяй най-лошото в себе си срещу най-лошото в него, а най-лошото в себе си срещу най-доброто в него. Вече опита веднъж, но жертвата ти не беше на висотата на твоята цел. Виждаш ли как пледирам за собствената си кауза от твоята позиция. Каква е моята позиция, какво се опитвам аз да открия в такъв брак, за теб е без значение и аз ще го приема точно така. Няма защо да се замисляш по този въпрос. Не искам обещания и не ти налагам задължения. Ще си свободна да ме напуснеш когато пожелаеш. Между другото, макар и да не те интересува, обичам те.