Тя стоеше с ръка, изпъната зад гърба. Пръстите й се притискаха в парапета. Каза:
— Не исках такова нещо.
— Знам. Но ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че направи грешка. Ти ми позволи да видя най-чистата личност, която съм срещал.
— Не е ли нелепо, като се има предвид как се запознахме?
— Доминик, през целия си живот дърпам конците на света. Видял съм какво ли не. Мислиш ли, че няма да разпозная чистотата — дори и под отблъскващата маска, избрана от теб? Но моите чувства не бива да влияят на решението ти.
Тя не можеше да откъсне очи от него и не можеше да повярва, че е преживяла изминалите часове. Устата й изразяваше нежност. Той виждаше това изражение. Помисли си, че всяка дума, изречена от него този ден, бе на нейния език, че предложението и начина, по който го направи, бяха част от нейния свят, че той унищожи собственото си намерение, отнемайки й мотива, предложен от самия него. Не е възможно да търси падение с човека, който й е говорил така. Внезапно й се прииска да го докосне, да му разкаже всичко, да намери миг покой в разбирането му, а след това да го помоли никога повече да не се виждат.
И тогава си спомни.
Той забеляза движението на ръката й. Пръстите й вече не бяха сключени напрегнато около парапета, с което би издала, че се нуждае от подкрепа и придава голямо значение на мига. Пръстите й се отпуснаха и обхванаха парапета, сякаш безгрижно пое юзди, тъй като ситуацията не изискваше повече усилия.
Спомни си Храма на Стодард. Мислейки за мъжа пред нея, който говореше за всеотдайната страст към най-възвишеното и за желанието да брани небостъргачите с тялото си, в спомените й изникна една снимка в „Ню Йорк Банър“ — снимката на Хауърд Роурк, вдигнал очи към „Енрайт Хауз“, и надписа под нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“
Вдигна лице към него и попита:
— Да се омъжа за теб? Да стана госпожа Вестниците-на-Уайнънд ли?
Гласът му се изпълни с напрежение, когато й отговори:
— Ако предпочиташ да го кажеш по този начин… да.
— Ще се омъжа за теб.
— Благодаря ти, Доминик.
Тя зачака равнодушно.
Той й заговори отново, както бе говорил през целия ден — спокойно, с весела нотка.
— Ще съкратим пътешествието. Ще плаваме само една седмица. Но искам да си с мен известно време. Ще заминеш за Рино в деня след връщането ни. Аз ще се погрижа за съпруга ти. Ще получи „Стоунридж“ и всичко, което поиска, и да върви по дяволите. Ще се оженим в деня, в който се върнеш.
— Добре, Гейл. Сега нека да идем долу.
— Искаш ли?
— Не. Но не искам да придаваме голямо значение на брака ни.
— Но аз искам, Доминик. Затова няма да те докосна тази вечер. Няма да те докосна, докато се оженим. Знам, че е безсмислено. Знам, че сватбеното тържество е без значение и за теб, и за мен. Но да спазим традицията и за двама ни е единственото необичайно нещо. Точно затова искам да постъпим по този начин. Само така ще мога да направя изключение.
— Както желаеш, Гейл.
Дръпна я към себе си и целуна устните й. Това беше завършекът на думите му, на всичко онова, което изрече с такава убедителност, че тя се опита да стегне тялото си и да не му отвръща. Но тялото й му отвърна, забравило всичко, освен физическото съществуване на мъжа, който я прегръщаше.
Той я пусна. Сигурна беше, че е разбрал. Усмихна й се и каза:
— Изморена си, Доминик. Да ти кажа ли лека нощ? Иска ми се да остана тук още малко.
Тя се обърна послушно и заслиза сама към каютата си.
V
— Какво става? Няма ли да получа „Стоунридж“? — сопна се Питър Кийтинг.
Доминик влезе в хола. Той я последва и зачака до отворената врата. Пиколото от асансьора внесе багажа й. Тя каза, сваляйки ръкавиците си: