— Ще получиш „Стоунридж“, Питър. Господин Уайнънд сам ще ти каже подробностите. Иска да се срещне с теб довечера. В осем и половина. В дома му.
— Защо, по дяволите?
— Ще чуеш от самия него.
Тя потупа дланта си с ръкавиците, изразявайки с този жест, че е приключила, че е сложила точка след изречението. Обърна се и тръгна да излезе от стаята. Той й препречи пътя.
— Не ме интересува — каза той. — Пет пари не давам. И аз мога да играя по твоите правила. Страхотни сте, нали?… Държите се като ватмани, ти и господин Гейл Уайнънд, така ли? Да вървят по дяволите благоприличието и чувствата на другите! И аз мога така. Ще ви използвам и двамата и ще взема всичко, което мога — нищо друго не ме интересува. Така харесва ли ти? Нищо, че червеят не позволява да го ударят, нали? Развалих ли ти удоволствието?
— Мисля, че така е много по-добре, Питър. Радвам се.
Той разбра, че не е в състояние да се държи по този начин, щом влезе в кабинета на Уайнънд вечерта. Обзе го страхопочитание при мисълта, че е приет в дома на Гейл Уайнънд. Докато прекосяваше стаята, за да стигне до стола срещу бюрото, го смаза огромна тежест. Запита се дали краката му оставят следи по мекия килим, като от оловни обувки на тежководолаз.
— Господин Кийтинг, ще ви кажа нещо, което човек не би трябвало никога да изрича, нито да прави — каза Уайнънд. Кийтинг не беше чувал никой да говори с толкова самообладание. Стори му се, че Уайнънд държи юмрук над гласа си и насочва всяка сричка. — Всяка излишна дума, която изрека, ще е обидна, затова ще съм кратък. Ще се оженя за вашата съпруга. Тя заминава утре за Рино. Ето ви договора за „Стоунридж“. Подписал съм го. Към него е приложен чек за двеста и петдесет хиляди долара. Сумата е допълнение към това, което ще получите за работата по договора. Ще съм ви благодарен, ако сега се въздържите от всякакъв коментар. Давам си сметка, че можех да получа съгласието ви и за по-малко, но не искам да разговаряме. Недопустимо е да се пазарим. И така, приемате ли, за да смятаме въпроса за приключен?
Подаде му договора, пресягайки се през бюрото. Кийтинг видя светлосиния правоъгълен чек, прикрепен с кламер в горния ъгъл на листа. Сребристият кламер проблесна, осветен от настолната лампа.
Кийтинг не протегна ръка към хартията. Едва раздвижи челюсти, за да изрече следните думи:
— Не ги искам. Можете да получите съгласието ми без пари.
На лицето на Уайнънд се изписа удивление, почти добронамереност.
— Не ги искате ли? И „Стоунридж“ ли не искате?
— Искам „Стоунридж“! — Кийтинг протегна ръка и сграбчи хартията. — Искам всичко! Защо да се измъквате? Пет пари не давам!
Уайнънд стана. В гласа му прозвуча облекчение и съжаление:
— Правилно, господин Кийтинг. За миг почти успяхте да оправдаете брака си. Нека си остане такъв, какъвто е бил. Лека нощ.
Кийтинг не се прибра у дома. Отиде пеша у Нийл Дюмон, новият му проектант и най-добър приятел. Нийл Дюмон беше висок и слаб, анемичен светски младеж. Раменете му бяха приведени под тежестта на поколения аристократи. Не беше добър проектант, но имаше връзки. Държеше се угоднически към Кийтинг в кантората, а Кийтинг угодничеше пред него след работа.
Дюмон си беше вкъщи. Обадиха се на Гордън Прескът и Винсънт Нолтън и гуляха цяла нощ. Кийтинг не пи много. Плати цялата сметка. Плати повече от необходимото. Искаше да плаща още и още. Даде огромни бакшиши. Постоянно питаше: „Приятели сме… нали сме приятели?… Нали?“ Наблюдаваше чашите, където светлините танцуваха в течността. От време навреме поглеждаше към трите чифта очи. Те бяха замъглени, но доволни. Гледаха го топло и утешително.
Същата вечер, след като събра и опакова вещите си, Доминик отиде при Стивън Малъри.
Не се беше виждала с Роурк от двадесет месеца. Ходеше при Малъри от време на време. Малъри знаеше, че за нея миговете, прекарани с него, са капитулация в борба, за която тя не иска да говори; знаеше, че не иска да идва, че редките вечери с него са изтръгнати от живота й. Никога не й задаваше въпроси, винаги се радваше да я види. Говореха си спокойно и приятелски, като хора, женени от дълги години. Сякаш той бе притежавал тялото й, вълшебството на това притежание бе отдавна забравено и от него бе останала само непринудена близост. Макар никога да не бе докосвал тялото й, той го бе притежавал дори по-силно, докато ваеше статуята и това ги бе обвързало с неразривно, неповторимо чувство.