Усмихна се, отваряйки й вратата.
— Здравей, Доминик.
— Здравей, Стив. Прекъсвам ли те?
— Не. Влизай.
Ателието му беше в огромно занемарено помещение в стара сграда. Тя веднага забеляза промяната, настъпила от последното й посещение. Стаята излъчваше смях, като дъх, задържан задълго и изпуснат. Имаше мебели, купени на старо, изтъркан персийски килим с ярки цветове, пепелници от нефрит, статуетки от археологически разкопки, всякакви вещи, които си бе харесвал и купувал след внезапната финансова подкрепа на Уайнънд. Стените бяха странно голи над веселия безпорядък. Нямаше никакви картини. В ателието бе закачена една-единствена скица — Храма на Стодард, нарисуван от Хауърд Роурк.
Тя се огледа бавно. Забеляза всеки предмет и разбра защо е там. Той бутна с крак два стола до камината и двамата седнаха край огъня.
Каза й само две думи:
— Клейтън, Охайо.
— Какво прави?
— Нова сграда за универсалния магазин „Джейнър“. Пет етажа. На „Мейн Стрийт“.
— Откога е там?
— От около месец.
Винаги отговаряше първо на този въпрос, щом тя се появи, без да я кара да му го задава. Непринудеността му й спестяваше необходимостта да обяснява или да се преструва. Той никога не коментираше нищо.
— Утре заминавам, Стив.
— За дълго ли?
— За шест седмици. В Рино.
— Радвам се.
— По-добре сега да не ти казвам какво ще направя, като се върна. Няма да ти хареса.
— Ще се постарая да ми хареса — ако искаш да направиш точно това нещо.
— Точно това искам да направя.
Една цепеница догаряше върху купчината въглени в камината. Беше като нашарена на квадратчета и блестеше без пламък, като редица осветени прозорци. Той се пресегна и хвърли нова цепеница върху въглените. Тя прекъсна през средата редицата прозорци и пръсна искри към тухлите, покрити със сажди.
Той заговори за работата си. Тя го слушаше като емигрант, който има възможност за малко да послуша родния си език.
Настъпи мълчание и тя попита:
— Как е той, Стив?
— Както обикновено. Нали знаеш, че не се променя.
Той ритна цепеницата. Няколко въгленчета се посипаха навън и той ги върна обратно. Каза й:
— Често си мисля, че той е единственият сред нас, постигнал безсмъртие. Под това нямам предвид слава, нито че няма да умре един ден. Но той живее в безсмъртие. Мисля, че самият той е въплъщение на това понятие. Знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си — и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица от прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг? Но Хауърд… човек би си помислил, че ще е вечен.
Тя седеше загледана в огъня, създаващ измамното впечатление, че лицето й е оживено. След малко той попита:
— Харесват ли ти нещата, които си купих?
— Харесват ми. Хубаво е, че ги имаш.
— Не съм ти разказал какво ми се случи, откакто се видяхме за последен път. Не е за вярване. Гейл Уайнънд…
— Да, знам.
— Знаеш ли? Как точно Уайнънд… как ме е открил?
— Знам и това. Ще ти кажа като се върна.
— Има безпогрешна преценка. Удивителна за човек като него. Купи най-хубавите ми неща.
— Да, умее да разпознава хубавите неща.
И тогава тя попита направо, без никакви обяснения, но той разбра, че вече не говори за Уайнънд:
— Стив, той пита ли понякога за мен?
— Не.
— Казвал ли си му, че идвам тук?
— Не.
— Заради мен ли, Стив?
— Не. Заради него.
Сигурен беше, че й е казал всичко, което иска да узнае.
Тя стана и каза:
— Да пийнем чай. Покажи ми къде са приборите. Аз ще го приготвя.
Доминик замина за Рино рано сутринта. Кийтинг още спеше. Тя не го събуди, за да се сбогуват.
Разбра, че е заминала щом отвори очи, още преди да погледне часовника. Усети го по тишината в къщата. Мина му през ум, че е трябвало да й пожелае „Прав ти път“, но нито го каза, нито го чувстваше. В ума му се бе загнездило кратко изречение без подлог: „Няма смисъл“, но то не се отнасяше конкретно нито до него, нито до Доминик. Беше сам и не се налагаше да прави нищо. Остана да лежи по гръб, с безпомощно увиснали ръце. На лицето му бе изписано унижение и объркване. Имаше усещането, че настъпва някакъв край, някакъв вид смърт, но не го свързваше със загубата на Доминик.