— Не съм го казал само веднъж. Казвал съм го милион пъти.
— И наистина е вярно?
— Разбира се, че е вярно. Ако имаш смелостта да го приемеш.
— Ти си ми приятел, нали? Ти си ми единственият приятел. Аз… дори аз не се отнасям приятелски към себе си, за разлика от теб. Приятел си ми, нали, Елсуърт?
— Разбира се. И това за теб е по-ценно от приятелското ти отношение към самия теб — доста особено схващане, но напълно валидно.
— Ти си наясно. Никой друг не е наясно. И ти е приятно с мен.
— Съвсем вярно. Винаги, когато имам време.
— Така ли?
— Чувството ти за хумор, Питър, къде ти е чувството за хумор? Какво ти става? Да не те боли стомахът? Или си разстроен?
— Елсуърт, аз…
— Слушам те.
— Не мога да ти кажа. Дори на теб.
— Ти си страхливец, Питър.
Кийтинг гледаше безпомощно. Гласът звучеше и строго, и благо. Той не знаеше дали да изпита болка, обида или доверие.
— Идваш при мен и ми казваш, че не е важно какво правиш… а после рухваш заради нещо, което си направил. Хайде, бъди мъж и кажи, че няма значение. Кажи, че не си най-важният. Повярвай го. Прояви смелост и забрави своето малко его.
— Не съм важен, Елсуърт. Не съм важен. О, господи, ако можеше всеки да го каже както го казваш ти! Не съм важен. Не искам да съм важен.
— Откъде са парите?
— Продадох Доминик.
— За какво говориш? Пътешествието ли?
— Само че, изглежда съм продал не Доминик, а нещо друго.
— Какво те интересува, ако…
— Тя замина за Рино.
— Какво?
Не разбра причината за острата реакция на Тухи. Толкова беше изморен, че дори не се учуди. Разказа му всичко, което се бе случило. Събитията се бяха развили бързо и нямаше кой знае какво за разказване.
— Какъв си глупак! Не биваше да го допуснеш.
— Какво можех да направя срещу Уайнънд?
— Как е възможно да допуснеш да се ожени за нея!
— Защо не, Елсуърт? По-добре, отколкото…
— Не мислех, че той… но… Дяволите да ме вземат, аз съм по-голям глупак от теб!
— Но за Доминик е по-добре, ако…
— По дяволите твоята Доминик! Говоря за Уайнънд!
— Елсуърт, какво ти става?… Какво те интересува?
— Млъкни! Нека да помисля.
След малко Тухи вдигна рамене, седна до Кийтинг и го прегърна през раменете.
— Съжалявам, Питър. Извинявай. Бях непростимо груб. Реагирах така от изненада. Но знам как се чувстваш. Само че не трябва да го приемаш толкова сериозно. Все едно е. — Говореше автоматично. Мислите му бяха далеч. Кийтинг не забеляза. Слушаше думите. Бяха като извор в пустиня. — Няма значение. Ти си просто човек. Искаш да си само такъв. Мигар някой е по-добър? Кой има право първи да хвърли камък? Всички сме човешки същества. Все едно е.
— Боже мили! — каза Алва Скарет. — Не е възможно! Доминик Франкън!
— Ще го направи — каза Тухи. — Щом тя се върне.
Скарет се изненада, че Тухи го покани на обяд, но новината, която чу, помете изненадата му с още по-голям и по-болезнен шок.
— Аз държа на Доминик — каза Скарет и отмести чинията си, изгубил апетит. — Винаги много съм я харесвал. Как е възможно да стане госпожа Гейл Уайнънд!
— Същото мисля и аз — каза Тухи.
— Отдавна му казвам, че трябва да се ожени. Полезно е. Създава престиж. Нещо като гаранция за почтеност, от която той определено има нужда. Винаги се движи по много тънък лед. Досега не е имал проблеми. Но точно Доминик!
— Защо според теб тази женитба е неподходяща?
— Ами… ами, не е… По дяволите, знаеш, че не е честно!
— Знам. А ти?
— Та тя е опасна жена.
— Така е. Но това е по-маловажната причина. А по-важната е, че той е опасен мъж.
— Ами… в известен смисъл… да.
— Уважаеми редакторе, разбираш ме много добре. Но има моменти, когато е полезно нещата да бъдат казани ясно. В името на бъдещо… сътрудничество. Ти и аз имаме много общи неща, макар че на теб сякаш не ти се иска да го признаеш. Ние сме две вариации на една и съща тема, ако мога да се изразя така. Или свирим от двата края към една и съща среда, ако предпочиташ твоя литературен стил. Но нашият любим началник е съвсем друга песен. Напълно различен лайтмотив… не мислиш ли, Алва? Нашият любим началник е случайно попаднал в средата между нас двамата. На случайности не може да се разчита. От години си като на тръни, като гледаш господин Гейл Уайнънд, нали? Така че си съвсем наясно за какво говоря. Знаеш също, че и госпожица Доминик Франкън не пее нашата песен. Едва ли ти се иска точно нейното влияние да влезе в живота на нашия началник. Налага ли се да съм още по-ясен?