— Ти си умен мъж, Елсуърт — каза тежко Скарет.
— Това е известно от години.
— Ще говоря с него. Ти по-добре недей — мрази те в червата си, с извинение. Но едва ли ще постигна нещо. Ако е решил, никой не е в състояние да го спре.
— Не очаквам да успееш. Можеш да опиташ, ако искаш, макар че е излишно. Не можем да попречим на тази женитба. Едно от положителните ми качества е, че признавам поражението, когато е очевидно.
— Но защо тогава…
— Защо ти казах тези неща ли? Вместо сензация, Алва. Изпреварваща информация.
— Признателен съм ти, Елсуърт. Наистина.
— Хубаво ще направиш, ако продължиш да си ми признателен. Вестниците на Уайнънд, Алва, не трябва да бъдат отстъпени лесно. В единството е силата. Това е в твой стил.
— Какво искаш да кажеш?
— Само, че ни предстоят трудни времена, приятелю. Затова е по-добре да сме единни.
— Аз съм с теб, Елсуърт. Винаги съм бил с теб.
— Не е точно така, но засега го подминаваме. Важно е само настоящето. И бъдещето. В знак на разбирателство, какво ще кажеш да се отървем от Джими Кърнс при първа възможност?
— Сигурен бях, че отдавна си го намислил! Какъв е проблемът с Джими Кърнс? Умно момче е. Най-добрият театрален критик в града. Умее да мисли. Умът му е като бръснач. Много обещаващ.
— Умее да мисли… самостоятелно. Едва ли имаш нужда от други бръсначи, освен този, който ти е в ръката. Струва ми се, че трябва да се замислиш какво обещава обещанието.
— С кого да го заменя?
— С Джулс Фауглър.
— По дяволите, Елсуърт!
— Защо не?
— Този стар кучи син… Не можем да си го позволим.
— Можеш, стига да искаш. Та той е известно име.
— Но е най-противният стар…
— Добре де, не е задължително да вземеш точно него. Ще говорим друг път. Само разкарай Джими Кърнс.
— Слушай, Елсуърт, нямам фаворити, за мен всички са еднакви. Ще разкарам Джими, щом казваш. Само не разбирам защо е толкова важно и каква е връзката с онова, за което говорихме.
— Не разбираш, но ще разбереш — каза Тухи.
— Гейл, нали знаеш колко искам да си щастлив. — Същата вечер Алва Скарет отиде в апартамента на Уайнънд и се настани удобно в едно кресло в кабинета му. — Знаеш, че е така. Само това е важно.
Уайнънд се изтегна на канапето и сгъна единия си крак върху коляното на другия. Пушеше и слушаше мълчаливо.
— Познавам Доминик от години — каза Скарет. — Много преди да чуеш за нея. Обичам я. Бих казал, че я обичам бащински. Но трябва да признаеш, че за твоите читатели тя не би била приемлива госпожа Гейл Уайнънд.
Уайнънд мълчеше.
— Твоята съпруга мигновено ще стане публична фигура, Гейл. Обществена собственост. Читателите ти имат право да изискват и да очакват от нея някои неща. Тя е символ, нали разбираш какво искам да кажа. Нещо като английската кралица. Доминик е съвсем неподходяща за тази роля! Да не мислиш, че ще спазва приличие? Тя е най-невъздържаната личност, която познавам. Изключително скандална е. Но най-лошото, Гейл, помисли само — та тя е разведена! А ние бълваме тонове качествена хартия, отстоявайки светостта на семейството и добродетелите на жената! Читателите няма да ти го простят! Какво ще им кажа за твоята съпруга?
— Не е ли е по-добре да приключим този разговор, Алва?
— Да, Гейл — каза послушно Скарет и зачака с горчивина, като човек, който след бурна кавга се опитва да оправи нещата.
— Измислих, Гейл! — извика радостно той. — Сетих се какво да направим. Ще върнем Доминик на работа във вестника и ще й дадем да пише рубрика, но не предишната, а рубрика за семейството. Съвети за дома, за кухнята, за отглеждането на децата и всичко в този дух. Така ще разсеем облаците. Ще покажем каква добра къщовница е въпреки грешките на младостта й. Ще накараме читателките да й простят. Ще направим специално каре: „Рецептите на госпожа Уайнънд.“ Ще прибавим и нейна снимка с карирана рокля, престилка и по-скромна прическа.