— Млъкни, Алва, преди да съм те зашлевил — каза Уайнънд, без да повишава глас.
— Добре, Гейл.
Скарет понечи да се изправи.
— Стой мирно. Не съм свършил.
Скарет зачака послушно.
— Утре сутринта — каза Уайнънд — ще изпратиш инструкция до всички, които работят в нашите вестници. Да прегледат документацията си и да издирят всички снимки на Доминик Франкън, публикувани в някогашната й рубрика. Да унищожат снимките. Ще им кажеш, че отсега нататък споменаване на името й или използване на нейна снимка в който да било от моите вестници ще води до уволнение на целия журналистически екип. Когато дойде време, ще ти кажа да публикуваш във всички наши вестници съобщение за женитбата ми. Няма как да не публикувам такова съобщение. То ще бъде с най-краткия текст, който можеш да измислиш. Няма да има никакви коментари. Никакви разкази. Никакви снимки. Разгласи инструкцията и провери дали са я разбрали. Всеки, който си позволи да я наруши, ще бъде уволнен. Това се отнася и за теб.
— Няма да публикуваме нищо, когато се ожениш за нея, така ли?
— Нищо, Алва.
— За бога! Та това ще е новина! Другите вестници…
— Пет пари не давам за другите вестници.
— Но… защо, Гейл?
— Няма как да разбереш.
Доминик седеше до прозореца, заслушана в шума на колелата под краката си. Пейзажите на Охайо прелитаха край нея в гаснещата дневна светлина. Главата й беше опряна на облегалката, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на седалката. Чувстваше се като част от вагона, понесена от движението му напред, също като рамката на прозореца, като пода и стените на купето. Ъглите губеха очертания в сгъстяващата се тъмнина. В прозореца блестеше вечерна светлина, излъчвана от земята. Потъна в бледия й покой, изпълващ вагона. Не запали лампата, защото щеше да прогони бледата външна светлина.
Пред нея нямаше нито задача, нито цел. Пътуването също нямаше цел. Усещаше движението и металните му шумове. Усещаше отпадналост и празнота. Самоличността й се топеше и изчезваше неусетно, като в безболезнен отлив. Всичко се замъгляваше, с изключение на земята, която светлееше отвън.
Влакът намали скорост и тя видя зад стъклото името „Клейтън“, изписано на избеляла табела под стрехата на гарата. В този миг си даде сметка какво очаква. Разбра защо се е качила точно на този влак, а не на по-бързия, защо е разгледала внимателно разписанието на спирките, въпреки че за нея то беше само списък от нищо не значещи имена. Грабна куфара, палтото и шапката си. Затича. Нямаше време да се облече. Уплаши се, че подът под краката й ще я отнесе далеч. Хукна по тесния коридор на вагона и изтича по стъпалата. Скочи на перона и почувства с голата си шия ледения полъх на зимата. Загледа се в гарата. Влакът потегли зад нея и шумно се отдалечи.
Едва тогава облече палтото и си сложи шапката. Прекоси перона и влезе в чакалнята. Премина по дървения под, полепнал с изсъхнали дъвки и усети вълните тежка топлина от чугунената печка. Излезе на площада зад гарата.
В небето над ниските покриви гаснеше ивица жълта светлина. Забеляза неравната улична настилка и малките къщи, сгушени една в друга. Изсъхнало дърво с преплетени клони, избуяли бурени и изоставен гараж с избита врата. Магазините бяха затворени, само на един ъгъл работеше бакалия с мъждиви ниски прозорци.
Никога не бе стъпвала в това градче, но усети как то я обсебва, как й налага застрашителна интимност. Всяка тъмна форма беше като засмукващ вакуум, като притеглянето на планетите в пространството, което определя и нейната орбита. Опря ръка на един пожарогасител и усети как студът преминава през ръкавицата в кожата й. Това бе езикът на града, който проникваше направо в нея и нито дрехите, нито разумът й бяха в състояние да му попречат. Обхвана я покоят на неизбежното. Налагаше се да действа, да извърши прости, предначертани действия. Попита един минувач:
— Къде е строежът на универсалния магазин „Джейнър“?
Тръгна търпеливо по тъмните улици. Мина край тъжни зимни ливади и порутени веранди, край пусти парцели, в които сред бурените се търкаляха консервни кутии, мина край затворени бакалии и проснато пране, от което се издигаше пара, мина край прозорец без перде и видя мъж по риза, седнал до камината с вестник в ръце. Завиваше по ъглите и пресичаше улиците, усещайки грубата настилка под тънките си подметки. Редките минувачи я оглеждаха, удивени от непознатата елегантна жена. Забеляза погледите им и почувства как я обзема учудване. Искаше й се да им да каже: Мигар не разбирате? Та аз съм по-силно свързана от вас с този град. От време на време спираше и затваряше очи. Трудно поемаше въздух.