Стигна до „Мейн Стрийт“ и забави ход. Уличните лампи светеха, имаше коли, паркирани диагонално до бордюра, имаше киносалон, витрина с розово бельо сред кухненски прибори. Вървеше сковано, гледайки право напред.
Видя ярка светлина, която се отразяваше върху жълтата тухлена стена на стара сграда. По нея личаха покритите със сажди линии на подовете от разрушена съседна къща. Светлината струеше от един изкоп. Веднага разбра, че това е строежът и изпита желание да не е така. Ако работят до късно, и той трябва да е там. Не искаше да го вижда тази вечер. Искаше само да види мястото и строежа. Нямаше сили за нищо повече, искаше й се да го види на следващия ден. Но нямаше как да не продължи. Отиде до рова, изкопан на ъгъл към улицата, без ограда. Долу се разнасяше грохот от дрънкащи железа. Видя стрела на кран и сенки на хора по пресния изкоп, осветен в жълто. Не виждаше дъските, водещи към тротоара, но чу шум от стъпки и видя Роурк, който се изкачваше към улицата. Беше без шапка, с широко разкопчано палто.
Спря и я погледна. Стоя права срещу него, помисли тя. Съвсем просто и нормално е, виждам сивите му очи и оранжевата коса, както винаги. Учуди се, че тръгва към нея някак забързано и стремително, че сграбчва здраво лакътя й и казва:
— По-добре да седнеш.
Тогава тя осъзна, че щеше да рухне, ако не бе хванал лакътя й. Той пое куфара, поведе я през тъмната пресечка и й помогна да седне на стъпалата пред необитаема къща. Облегна се на затворената врата. Той седна до нея. Ръката му стискаше лакътя й, но това не беше ласка, а контрол, наложен от него и над двамата.
След малко отдръпна ръката си и тя разбра, че опасността е отминала. Успя да заговори:
— Това ли е новата ти сграда?
— Да. Пеша ли дойде от гарата?
— Да.
— Дълго си вървяла.
— Така е.
Не се поздравиха и това е нормално, помисли тя. Не беше среща след раздяла, а частица от преживяване, което никога не свършва. Помисли колко странно би било, ако му каже „Здравей“ — човек не поздравява себе си сутринта.
— В колко часа се събуди тази сутрин? — попита тя.
— В седем.
— По това време бях в Ню Йорк. В таксито на път към гарата. Къде закуси?
— В крайпътен ресторант.
— От онези, които работят цяла нощ ли?
— Да. Обслужват шофьорите на камиони.
— Често ли ходиш там?
— Да, когато ми се допие кафе.
— И сядаш на бара, нали? И наоколо хората те гледат?
— Сядам на бара, ако имам време. Наоколо има хора. Не мисля, че ми обръщат особено внимание.
— А после? Тръгваш на работа ли?
— Да.
— Всеки ден ли вървиш пеша? По някоя от тези улици? Покрай всеки прозорец? Така че, ако някой поиска да те докосне и отвори прозореца…
— Хората тук не висят по прозорците.
От високата площадка се виждаше изкопът от другата страна на улицата, пръстта, работниците, стоманените колони, облени от силната светлина. Странно изглежда прясно изкопаната пръст насред улиците и паважа, сякаш дрехата на града е разкъсана и се вижда гола плът, помисли тя.
— Проектирал си две извънградски къщи през последните две години.
— Да. Една в Пенсилвания и една до Бостън.
— Не бяха кой знае какво.
— Не бяха скъпо платени, ако това имаш предвид. Но много интересни за проектиране.
— Колко дълго ще останеш тук?
— Още един месец.
— Защо работиш през нощта?
— Работата трябва да се свърши спешно.
Отсреща кранът се задвижи и издигна във въздуха огромна греда. Тя проследи очите му, наблюдаващи крана и гредата. Знаеше, че той не мисли за тях, но очите му реагираха по инстинкт, с физическа реакция, дължаща се на обвързаността му с всяко действие на строежа.
— Роурк…
До този миг не бяха произнесли имената си. Тя изпита чувствено удоволствие, като от дълго отлагана капитулация — да произнесе името му и той да го чуе.
— Роурк, сякаш пак си в кариерата.
Той се усмихна.
— Така ти се струва. Но не съм.
— С това ли се занимаваш след „Енрайт Хауз“? И след „Корд Билдинг“?
— Не възприемам нещата по такъв начин.
— А по какъв?
— Харесвам работата си. Всяка сграда е като човешко същество. Единствена и неповторима.