Не откъсваше очи от строежа. Не се бе променил. Излъчваше познатото усещане за лекота, за умели движения, действия и мислене. Произнесе изречение без начало и без край:
— … да строиш пететажни сгради до края на живота си…
— Ако трябва. Но не мисля, че ще е така.
— Какво чакаш?
— Не чакам нищо.
Тя затвори очи, но не можа да скрие устните си, изразяващи горчивина, гняв и болка.
— Роурк, ако беше в града, нямаше да дойда при теб.
— Знам.
— Но сега си другаде, далеч, на незнайно място. Трябваше да го видя. Трябваше да видя къде си.
— Кога си тръгваш?
— Значи знаеш, че не съм дошла, за да остана?
— Знам.
— Как разбра?
— Още те е страх от крайпътни ресторанти и прозорци.
— Няма да се върна веднага в Ню Йорк.
— Няма ли?
— Не ме попита нищо, Роурк, освен дали съм дошла пеша от гарата.
— Какво искаш да те попитам?
— Слязох от влака, като видях името на гарата — каза тя глухо. — Нямах намерение да идвам тук. Пътувах за Рино.
— А после?
— Ще се омъжа повторно.
— Познавам ли годеника ти?
— Чувал си за него. Името му е Гейл Уайнънд.
Видя реакцията в очите му. Мина й през ум да се разсмее. Най-после успя да го разтърси, както никога досега. Но не се разсмя. Той се сети за Хенри Камерън, за думите на Камерън: „Нямам отговор за тях, Хауърд. Оставям те ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отговориш. На всички тях, на вестниците на Уайнънд, на онова, което допуска да съществуват вестниците на Уайнънд, и на онова, което стои зад тях.“
— Роурк.
Той не отговори.
— По-лошо от Питър Кийтинг, нали? — попита тя.
— Много по-лошо.
— Искаш ли да ме възпреш?
— Не.
Не я докосна, след като пусна лакътя й, но този досег беше като оказване на бърза помощ. Тя положи ръка върху неговата. Той не отдръпна пръстите си, нито се престори на безразличен. Тя се наведе, без да пуска неговата ръка и без да я вдига от коляното му. Притисна устни към нея. Шапката й падна и той видя русата глава в коленете си, чувствайки как устните й целуват ръката му отново и отново. Пръстите му отвръщаха на нейните, но това бе единственият му отговор.
Тя вдигна глава и разгледа улицата. В далечината светеше прозорец зад плетеница от голи клони. Малките къщи бяха скупчени в мрака, край тесните тротоари растяха дървета.
Тя се наведе, за да вдигне шапката си, опряна с гола длан на стъпалата. Камъкът беше студен, изгладен, леден. Досегът с камъка я утеши. Остана така за миг с длан, притисната към камъка, за да почувства стъпалата, нищо, че по тях бяха минавали безчет крака, да ги почувства, както бе почувствала пожарогасителя.
— Роурк, къде живееш?
— В стая под наем.
— Каква е стаята?
— Най-обикновена.
— Какво има в нея? Какви са стените?
— Има тапети. Избелели са.
— А мебелите?
— Маса, столове, легло.
— Разкажи ми подробно.
— Има дрешник, скрин с чекмеджета, леглото е в ъгъла до прозореца, има голяма маса на другия край…
— До стената ли?
— Не, сложих я напряко в ъгъла, до прозореца — там работя. Има стол, кресло, лампа с абажур и статив за списания, който не използвам. Мисля, че няма друго.
— Няма ли килим? А завеси?
— Мисля, че има нещо на прозореца и някакъв килим. Подът е лакиран, от прекрасно старо дърво.
— Искам да мисля за стаята ти довечера… във влака.
Той седеше, загледан насреща. Каза му:
— Роурк, нека да остана с теб тази нощ.
— Не.
Тя проследи погледа му към машините в изкопа. След малко попита:
— Как получи поръчката за магазина?
— Собственикът видял моите сгради в Ню Йорк и ги харесал.
От изкопа се показа мъж в работни дрехи, взря се в мрака към тях и извика:
— Ти ли си, шефе?
— Да — отвърна Роурк.
— Ще дойдеш ли за минутка?
Роурк пресече и тръгна към него. Тя не чуваше какво си говорят, чу само веселия отговор на Роурк: „Лесно е.“ После двамата слязоха по дъските в изкопа. Мъжът продължи да говори, сочеше и обясняваше. Роурк вдигна поглед към извисената стоманена конструкция. Светлината се разля върху лицето му и тя видя колко съсредоточен е неговият поглед. Не се усмихваше, но изражението му й вдъхна приятно усещане за компетентност, за ясен и действащ разум. Той се наведе, взе една дъска и извади молив от джоба си. Стъпи върху купчина летви и подпря дъската на коляното си. Бързо начерта нещо на дъската, обяснявайки на мъжа, който кимна доволно. Не чуваше думите им, но усети отношението на Роурк към мъжа, към всички други в изкопа. Беше необичайно усещане за преданост и разбирателство, но не в познатия смисъл на тези думи. Той свърши, подаде дъската на мъжа и двамата се разсмяха. След това той се върна и седна на стъпалата до нея.